— Да, аз съм луда, а ти си мъртъв — заяви рязко тя. — Искат да направят така, че да не можем да предприемем нищо.
— Била ли си наистина в Лейкуд? — попита Прайс.
— Обърни се към Логан.
Той поклати глава.
— Не съм получавал тази информация от Новак. Той вероятно ми я е спестил, за да я продаде след това на Тимуик.
— Знаеше ли, че има вземане-даване с тях?
— Подозирах. Новак е амбициозен. Въпросът е доколко ценна е за тях тази информация. Колко време си била в Лейкуд?
— Три седмици.
— Кой те изпрати?
— Джо.
— Боже! Представител на властта. Картината не е особено розова.
— Не бяха властите — отвърна разпалено Ив. — Беше Джо.
— По онова време Куин е работел за ФБР.
— Никой не знаеше. Дори майка ми.
— Тя е най-близката ти роднина. Трябвало е да знае.
Ив тръсна глава.
— Лейкуд не е публична институция, а малка частна болница в Южна Джорджия. Джо ме представи под друго име. Ана Куин. Каза им, че съм му съпруга.
— И ти отиде доброволно?
Младата жена се усмихна криво.
— Не. Джо е неумолим, когато реши. Буквално ме замъкна там.
— Защо?
Тя не отговори.
— Защо, Ив?
Той така или иначе щеше да узнае.
— В нощта, в която екзекутираха Фрейзър, взех голяма доза успокоителни. Бях отседнала в един мотел недалеч от затвора; Джо дойде да ме види и ме завари в това състояние… — Сви рамене. — Накара ме да повърна няколко пъти и след това ме разхожда из проклетата стая, докато опасността отмине. А после ме заведе в Лейкуд. Остана с мен трите седмици. В началото те поискаха да ми дадат успокоителни, но той заяви, че не ме бил завел заради това. Кара ме да говоря с всеки от психиатрите. За Бони. За Фрейзър. За майка ми. По дяволите, даже за баща ми, когото не съм виждала от бебе. — Направи гримаса. — Но реши, че не се отпускам достатъчно пред добрите лекари, затова след три седмици ме отведе от Лейкуд на остров Къмбърленд за още една седмица.
— Остров Къмбърленд?
— Там има само един хотел, но не отседнахме в него. Направихме си къмпинг сред природата и Джо ми приложи своя собствена терапия.
— Пред него разкри ли си душата?
— Не ми даде никакъв избор. — Ив изви печално устни. — Казах ти, понякога е неумолим. Нямаше намерение да ме остави да полудея или да се самоубия. Нямаше да го позволи. Така че не ми оставаше друго, освен да се подчиня.
— Куин може да бъде наистина впечатляващ — обади се Гил.
— О, да. В това няма никакво съмнение. Той е уникален. — Приближи се до прозореца и се вторачи в океана. — Борих се с него като тигрица. Той не се предаде.
— Иска ми се да бе заровил по-дълбоко документацията от Лейкуд.
— На мен също. Там, където израснах, имаше доста побъркани, но човек трябваше да бъде наистина луд, за да отиде в психиатрично заведение. Джо обаче не споделяше моето мнение. Той е много директен. Ако нещо се е счупило, трябва да повикаш специалист, за да го оправи. За него не беше срамно да се лекуваш в психиатрия. Това не го плашеше.
— А теб плашеше ли те? — попита Логан.
Младата жена помълча известно време и най-сетне отговори:
— Да.
— Защо?
— Страхувах се, че мястото ми е точно там — отвърна неуверено тя.
— Смехории. Стресът, който си преживяла, е бил предостатъчен за една нервна криза.
— А колко е разстоянието от една нервна криза до лудостта? Нямаме представа, че се движим по опънато над пропаст въже, докато не се подхлъзнем и не изгубим равновесие.
— Ти обаче успя да се справиш със ситуацията.
— Джо се справи. Той ме върна към нормалното състояние. И тогава аз се ядосах ужасно и се отвратих от себе си. Нямах намерение да позволя на Фрейзър да ми отнеме нищо повече. Нито живота, нито разсъдъка. Не исках да му позволя да победи. — Обърна се към Логан. — Няма да оставя и нея, и Тимуик да победят. Въпросът е как да им попречим да накарат всички да помислят, че съм побъркана.
— Не можем да го направим. Не и сега. Заели сме отбранителна позиция — отвърна Джон, — и не можем да сторим нищо, докато не се сдобием с оръжие за нападение.
Знаеше, че е така, но се бе надявала да чуе нещо успокоително.
— Обади ли се на Маргарет?
Логан кимна.
— Вече е на път.
— Къде ще заведе майка ми?
— Консултира се с представителите на секретните служби, които пазят майка ти сега. Казах й, че, независимо къде ще решат да я скрият, трябва да вземат поне един бодигард. Предупреди ли Сандра?
— Да и се уговорих с Джо да се срещнем утре в Атланта. — Забеляза някаква моментна промяна в изражението на Логан и попита: — Какво?
— Нищо. Може би не беше разумно да го намесваш. Колкото по-малко хора…
— Глупости. — Не призна, че точно това бе и нейната първоначална мисъл. — Вярвам му много повече, отколкото вярвам на теб или на Гил.