Но Ив очевидно бе простила на майка си и бе вярна. Това бе рядко и ценно качество. Колкото повече изучаваше досието й, толкова повече й се възхищаваше… и я опознаваше. Виждаше все нови и нови прилики между Ив и самата себе си. Родителите на Лайза я бяха обграждали с любов и разбиране, но тя също си бе проправила сама път от бедните Квартали. Бе се борила със системата и бе победила, макар на старта вероятността да постигне всичко това да бе почти нулева.
Не трябваше обаче да се разсейва само защото започваше да изпитва известна симпатия към Ив Дънкан. Беше избрала своята посока и трябваше да продължи.
Независимо кой щеше да й се изпречи на пътя.
Глава 14
— Е, справи се — заяви кисело Джо. — Изненадан съм. Това сладурче е видяло доста километри.
— Така привлича по-малко вниманието. — Логан изскочи от шофьорското място и застана срещу него. — Нима би предпочел да возя Ив в някое червено „Ламборджини“?
— Бих предпочел изобщо да не я возиш. — Вгледа се право в очите му. — И никога да не я беше срещал, копеле!
„Божичко, пренапрегнат е“ — помисли си младата жена. Никога не бе виждала Джо толкова заплашителен, а Логан — настръхнал като куче-пазач. Побърза да излезе от автомобила.
— Ела да седнеш отзад при мен, Джо. Логан, карай към Емъри.
Нито единият, нито другият помръдна.
— По дяволите, само привличате вниманието. Влизай, Джо!
Най-сетне я послуша.
Ив си пое облекчено въздух и рече:
— Карай, Логан.
Джон включи мотора.
— Даде ли снимката на Маргарет на майка ми?
— Снощи. — Бе вперил поглед в тила на Логан. — Лично обходих района и видях неговата охрана. За малко не ги арестувах, преди да разбера кои са.
— Някой друг? — попита Джон.
— Аз поне не забелязах.
— Те със сигурност са добри. Много добри. И разполагат с най-съвременната екипировка.
— Защо е всичко това? — обърна се Джо към Ив. — Какво, по дяволите, става? Кажи ми!
— Донесе ли ми снимки на Тимуик и Фиске?
Той бръкна в джоба на якето си и извади някакъв плик.
— Направих справка за мистър Фиске. Не трябва да се озоваваш дори на изстрел разстояние от този мръсник.
— Опитвам се да не го направя.
Приличаше на иконом. Лешниковите му очи гледаха меко от снимката. Носът му беше дълъг и аристократичен, а осеяният му със сиво, грижливо поддържан мустак бе символ на спретнатостта. Макар да изглеждаше като човек в края на трийсетте, острата му кафява коса беше посивяла леко на слепоочията и оредяваше рязко от широкото му чело нагоре.
В Джеймс Тимуик обаче нямаше нищо аристократично. Лицето му беше широко, почти славянски тип, а очите — светлосини. Оказа се по-млад, отколкото си го представяше, може би в началото на четирийсетте, а косата му бе гарвановочерна.
— Защо ме накара да ти ги донеса — попита Джо.
„Защото имах нужда да видя лицата на неприятелите си, хората, които най-вероятно ще се опитат да ме убият.“ Не можеше обаче да даде подобно обяснение на приятеля си, който и без това беше близо до точката на кипене.
— Помислих, че може да ни бъдат от полза. — Пъхна снимките в дамската си чанта. — Благодаря ти, Джо.
— Не ми благодари. Кажи ми какво трябва да знам.
— Бих предпочела да не се замесваш.
— Кажи ми!
Осъзна примирено, че нямаше да го разубеди.
— О’кей, но нека ти го разкажа по моя си начин. Не ме прекъсвай, Джо.
Бяха вече пристигнали в Емъри и престояли цели десет минути на паркинга, когато Ив завърши разказа си.
Приятелят й помълча известно време, вперил поглед в кожената чанта в краката й.
— Това ли е?
— Да.
— Не мога да повярвам.
— Знам. Но това наистина е Бен Чадборн, Джо.
— Сигурна ли си?
Ив кимна.
— И точно затова не искам да се замесваш. Не съм наясно с последствията.
— Аз съм — стисна мрачно устни Джо. — Логан също. Знаел е в какво те забърква от самото начало.
— Да, знаех — намеси се спокойно Джон. — Но това не променя сценария. Трябва да се справим сами.
Джо го изгледа ледено и след това се обърна отново към Ив.
— Не можеш да му имаш доверие. По-добре би било да се отървем от него.
— Да се отървем?
— Ще бъде съвсем лесно. И без това всички мислят, че вече е станало.
Очите й се разшириха.
— Джо!
Той сви рамене.
— Не мислех, че ще се съгласиш. — Отвори вратата на колата. — Стой тук. Ще разузная наоколо и ще опипам почвата с Кеслер вместо теб. Какво те кара да предполагаш, че ще пожелае да се намеси?
— Той е неутолимо любопитен. Точно заради това е в професията.
— Е, ти трябва да си наясно с тези неща.
Затръшна вратата и тръгна забързано през паркинга.