— Не искаме да рискуваме. Би ли могъл да работиш някъде другаде?
— Правите нещата по-сложни за мен. — Замисли се за момент. — Лабораторията ми вкъщи?
Ив поклати глава.
— Имам приятел, който преподава в Кенесо Стейт, на около четирийсет минути оттук. Той ще ми позволи да използвам неговата.
— Чудесно.
— Ами помощникът ми?
Младата жена поклати глава.
— Нека той вземе часовете ти. Аз ще ти помагам.
— Вероятно няма да се наложи… Но можеш да почистиш проклетата глина. Искам нормална, чиста повърхност.
— О’кей. Обаче първо трябва да направя съпоставянето.
— И от мен се очаква да скръстя ръце и да чакам?
— Ще бързам. Това ни е необходимо, Гари. Знаеш, че зъбите са важни за съпоставянето, а ние нямаме представа колко зъба ще се наложи да извадиш. — Ще си използваш ли чара, за да вземеш назаем видеоапаратура от аудиовизуалния факултет? Смесителят е в мен.
— Не искаш много — отвърна кисело Кеслер. — Да взема тази скъпотия от университета? Ще се разкрещят, сякаш съм убил човек.
— Не им казвай, че ще я изнасяш.
— Пак ще направят голям въпрос.
— Ще ги омаеш.
— И наистина ще заподозрат, че съм превъртял. По-добре вместо това да ги заплаша и изнудя.
— Прав си, не трябва да се държиш непривично.
— А ти ще си вдигнеш кльощавия задник и ще си свършиш бързо работата.
— Дадено.
— Изумително — промърмори Кеслер. — Колко ще ти отнеме?
— Час, може би — два. Трябва да действам много внимателно.
— Тогава отивам за апаратурата. И ще съобщя на моя асистент, че ще отсъствам два дни. — Тръгна към вратата. — Опаковай твоя приятел, президента. Връщам се възможно най-бързо.
— Благодаря, Гари — промълви тихо младата жена. — Ще ти бъда задължена.
— Няма да забравя да поискам да ми платиш.
— Много добре го подхвана — рече Логан, когато вратата се затвори.
— Ние двамата се разбираме — отвърна Ив и вдигна поглед към Джо. — Ще го проследиш ли, за да бъдем сигурни, че е в безопасност? Не искам да създавам проблеми, но не ми се ще да тича съвсем сам из сградите на университета.
— Каза, че според теб нямало да направят никаква връзка.
— Не искам да поемам абсолютно никакъв риск. Аз го убедих да ни помогне. И се чувствам отговорна.
— А аз се чувствам отговорен за теб.
— Моля те, Джо!
— Не искам да… — Не довърши мисълта си, тъй като видя изражението й. Обърна се рязко. — Стой с нея, Логан. Ако позволиш да й се случи нещо, ще ти счупя врата.
Вратата се затръшна след него.
„Отново насилие.“ Младата жена впери невиждащ поглед в черепа.
— Готова ли си? — попита Джон.
— Не още. Ще опаковам Бен и след това ще поровя из инструментите на Гари, за да намеря нещо, с което да изчегъртам глината. — Приближи се до масата и дръпна чекмеджето. — Можеш да се свържеш с Маргарет и да разбереш кога майка ми ще бъде в безопасност.
— Ще се обадя оттук.
— Не е нужно да оставаш.
— Куин ми заповяда. Наистина ми се ще да си запазя кожата.
— Сега аз ти заповядвам. Нямаш работа тук. Махни се от пътя ми и се погрижи за сигурността на майка ми, в противен случай се прибирам вкъщи, за да се заема лично. И без друго, точно това ми се иска да направя.
Логан протегна ръце в знак, че се предава.
— Тръгвам, тръгвам.
Щом остана сама, Ив си пое облекчено въздух. Не желаеше никой от тях край себе си. Чувстваше се прекалено объркана и имаше нужда да се отпусне. Единствено работата можеше да й помогне. Колкото по-скоро стигнеха в онази лаборатория в Кенесо Стейт, толкова по-добре щеше да се почувства.
Откри три дървени инструмента, които можеха да й свършат работа. Изглеждаха остри, но не и толкова, че да нанесат непоправими щети, ако ръката й трепнеше. Пусна ги в дамската си чанта. После прибра внимателно черепа на Чадборн.
— О, Бен, съжалявам, че ще трябва да те подложа на това, но се налага да махна цялата тази глина от теб. Първо я поставих, сега ще я махам. Все суетня и бягане напред-назад. — Затвори чантата. — Но ето че започваме отново.
— Мисис Дънкан? Отворете! Маргарет Уилсън.
Сандра огледа пухкавата жена през шпионката и я сравни със снимката в ръката си.
— Мисис Дънкан?
— Чух ви. Влезте.
Маргарет поклати глава.
— Не. Тръгваме веднага. Готова ли сте?
— Само да си взема куфара. — Изтича до дневната и се върна с багажа. — Къде отиваме?
— Не можем да говорим тук. — Маргарет заслиза пред нея по външните стълби. — Не се притеснявайте, вече сте в безопасност.
— Защо да не можем да говорим тук? Аз няма да… — Спря рязко, тъй като изведнъж разбра. — Подслушват ли ме? Мислите, че домът ми се подслушва?