Кен наистина се възхищаваше от Ив Дънкан. Винаги бе харесвал силните жени, които не се предава лесно. А сега, като помогнеше да се разправят с Логан, може би щеше да й направи услуга, защото той възнамеряваше да насочи характерната си безскрупулност към нея и тя можеше да бъде стъпкана.
Изсмя се на глас, тъй като си даде сметка, че оневинява предателството си с галантност. По дяволите, наистина беше добър адвокат.
Адвокатите обаче служеха на кралете, които живееха по тази алея. Самите адвокати не бяха крале.
А несъмнено беше хубаво да бъдеш крал.
Глава 2
— Красива си — рече Ив. — Къде ще ходите тази вечер?
— Ще се срещнем в ресторант „Антъни“. Храната там харесва на Рон. — Сандра се приведе към огледалото, за да прецени туша на миглите си. После оправи раменете на роклята си. — Да вървят по дяволите тези подплънки! Все се разместват.
— Махни ги.
— Не всички имаме широки рамене като теб.
— А на теб храната там харесва ли ти?
— Не, прекалено е изтънчена за моя вкус. Но може би човек се учи на тези неща. — Усмихна се на дъщеря си в огледалото. — Теб те бива по ученето.
— Храната в „Антъни“ ми допада, но все още с удоволствие си похапвам и в „Макдоналдс“, когато съм в настроение. — Подаде сакото на Сандра. — И съм готова да споря с всеки, който опита да ми каже, че не трябва да го правя.
— Рон не ми казва… — Майка й сви рамене. — Харесвам го. Той е от добро семейство от Шарлот. Не знам дали би ме разбрал, ако му разкажа как сме живели… Просто не знам.
— Искам да се запозная с него.
— Следващия път. Ти ще го заоглеждаш критично и аз ще се почувствам като някоя гимназистка, завела вкъщи първото си гадже.
Ив се изсмя и я прегърна.
— Просто искам да се уверя, че е достатъчно добър за теб.
— Виждаш ли? — Сандра се насочи към вратата. — Синдромът на първото гадже. Закъснявам. Довиждане.
Младата жена се приближи до прозореца и проследи с поглед майка си, докато изкарваше колата на заден ход. Не я беше виждала така развълнувана и щастлива от години.
Откакто Бони бе изчезнала от живота им.
Е, нямаше никакъв смисъл да гледа с копнеж през прозорците. Радваше се, че майка й изживява нова любов, но не би искала да е на нейно място. Не знаеше какво би могла да прави с един мъж. Не я биваше в краткотрайните връзки по за няколко нощи, а всичко друго изискваше обвързване, което тя не можеше да си позволи.
Излезе през задната врата и заслиза по кухненското стълбище. Орловите нокти бяха разцъфтели и уханието им я облъхна, докато вървеше по алеята към лабораторията. Ароматът винаги й се бе струвал по-силен привечер и рано сутрин. Бони обичаше много орловите нокти и вечно си късаше от мястото край оградата, където все имаше пчели. Какво ли не бе опитвала Ив, за да я спре, преди да я ужилят.
Усмихна се при този спомен. Беше й необходимо много време, докато се научи да отделя добрите спомени от лошите. В началото бе опитала да се предпази от болката, като изобщо не мисли за Бони. После обаче бе осъзнала, че това значеше да забрави изобщо дъщеря си и цялата радост, която тя бе донесла в техния живот. А Бони заслужаваше нещо повече от…
— Мис Дънкан?
Настръхна и се завъртя на пети.
— Съжалявам, не исках да ви изплаша. Аз съм Джон Логан. Може ли да поговоря с вас?
Джон Логан? Дори и да не се бе представил, щеше да го познае. Този калифорнийски тен не може да се сбърка, помисли си с горчива ирония тя. Сивият костюм на „Армани“ и обувките на „Гучи“ бяха съвсем не на място в малкия й заден двор. Заприлича й на паун.
— Не сте ме изплашили. Изненадахте ме.
— Позвъних. — Усмихна се и приближи. По тялото му нямаше и грам тлъстина и от него се излъчваше увереност и чар. Никога не бе харесвала чаровните мъже; чарът можеше да скрие прекалено много неща. — Предполагам, че не сте ме чули.
Внезапно я обзе желание да поразклати малко самоувереността му.
— Винаги ли бракониерствате, мистър Логан?
Сарказмът й не го засегна.
— Само когато наистина искам да се видя с някого. Може ли да поговорим? — Погледът му се премести към вратата на лабораторията. — Тук работите, нали? Бих искал да видя това местенце.
— Откъде знаете, че работя тук?