— Почти успяхме, Бен — прошепна тя.
3:55 часа сутринта
Не беше разбрала, кога е заваляло. Сега се бе подпряла на прага на отворената входна врата и наблюдаваше грижливо подрязаните ливади в студентското градче. Стана й приятно да поеме в дробовете си студения влажен въздух.
Би трябвало да бъде уморена, но все още усещаше възбудата от работата по съпоставянето.
— Не трябваше да излизаш. — Джо се бе подпрял на тухлената стена няколко метра по-нататък. — Връщай се вътре.
— Имам нужда да подишам малко чист въздух.
— Свърши ли?
— Свърших съпоставянето. Гари едва сега започна да извлича ДНК. — Погледна дрехите му. — Мокър си.
— Не много. Навесът ме пази. Почти ми е приятно. — Направи гримаса. — Струва ми се, че е започнало да ми пари под краката.
— Забелязах. Но не трябва да обвиняваш Логан. Решението да се заема с тази работа беше мое. Знаех, че има риск. Просто заплащането беше много добро.
— Обзалагам се, че не ти е казал точно колко голям е рискът, преди да те въвлече.
— Въпреки това решението си е мое. — Защо защитаваше Логан? Джо нападаше с пълно право методите му. Самата тя се беше ядосала не по-малко, когато разбра как са я използвали. Затова смени темата. — Късно е. Не трябва да оставаш тук. Даян ще се тревожи.
— Обадих й се.
— Ако си й казал, че си с мен, това няма да намали тревогите й. Със сигурност е гледала новините по Си Ен Ен.
— Не й казах.
— Излъгал си я?
— Не, просто й обясних, че ще работя до късно.
— Почти лъжа. Аз бих се вбесила, ако не си откровен с мен.
— Ти не си Даян. Тя предпочита да не знае, когато се зададе нещо неприятно. Така и не свикна с факта, че е омъжена за ченге. Предпочита да напусна тази работа и да намеря нещо друго, дори и не така престижно.
— Е, не споря, че ситуацията е повече от неприятна, но в едно не съм съгласна с теб; бракът трябва да бъде партньорство и приятелство.
— Има всякакви бракове.
— Но ти и на мен не казваш всичко. — Отмести поглед и се взря в далечината. — Никога не си споменавал, че си убивал човек при изпълнение на дълга си.
— Преживяла си предостатъчно насилие. Не ти беше необходимо още.
— Това твое решение ли беше? Също като решението ти да пазиш Даян? Деликатните женички трябва да се държат далеч от всякакви неприятности.
— Дали съм искал да те предпазя? — попита грубо Джо. — По дяволите, да. Но исках също така да предпазя и себе си. Знаех, че ще стане така. Не исках, като ме погледнеш, да виждаш Фрейзър.
— Никога! Познавам те. Сигурна съм, че си направил това, което е трябвало да се направи.
— Тогава се обърни и ме остави да видя лицето ти.
Ив събра сили, обърна се и го погледна.
— Дяволска работа — процеди през зъби Джо.
— Просто трябва да свикна с тази мисъл. Чувствам се така, сякаш не те познавам истински.
— Познаваш ме по-добре от когото и да било, така както и аз те познавам по-добре от всеки друг.
— Защо тогава не ми каза за…
— Добре, ще ти кажа. — Сви ръце в юмруци. — Искаш броя на телата ли? Три. Двама от тях злоупотребяваха с наркотици. Третият просто обичаше да убива и ми напомняше за Фрейзър. Често съм се питал дали това наистина бе случай на самозащита. Може би не исках да рискувам да се измъкне. — Понижи глас. — Никога не съм изгубил и минутка от съня си заради тях. Сега вече имаш ли усещането, че ме познаваш по-добре?
— Джо, не…
— Искаш ли да поговорим и за времето, което прекарах в специалните части? Не, виждам, че не искаш. Трима са ти достатъчни. Не искаш около теб да витае мрачната сянка на един помощник на Черната жътварка. Знаех го.
— Защо не съм чула нищо за тези убийства?
— Защото знаех, че не го желаеш. След Бони ти нито слушаше, нито четеше местните новини. Просто трябваше да взема мерки никой в участъка да не ти го каже. — Взря се в очите й. — Не беше готова да приемеш факта, че аз не съм някой Анди Грифит, крачещ важно по „Мейбъри“. И никак не ми е приятно, че нашият мистър Логан е разбъркал гнездото с осите.
— Не трябваше да го заплашваш.
— Постъпих глупаво. Бях ядосан. — Усмихна се дръзко. — Или може би лъжа сам себе си. Може би го направих нарочно. Нищо чудно вече да ми е било писнало от… Колко дълго, по дяволите, мислиш, че бих могъл да държа всичко в себе си… — Пое си дълбоко въздух. — Не пропилявай онова, което имаме, Ив. От много време сме заедно. Ти ме познаваш.
— Познавам ли те? — прошепна тя.
— О’кей, ще започнем всичко отначало. Ще бъда откровен с теб, дори това да те разкъса на парченца. Доволна ли си? — Извърна се от нея. — Аз не съм доволен. Но какво от това, свикнал съм.