— С какво?
— Това няма да ни отведе никъде. Ще огледам района. — Заслиза по стълбите. — Но не се тревожи, ако открия някой от лошите, ще пипам с меки ръкавици. Не искаш да си цапам повече ръцете с кръв, нали?
Беше й ядосан. Може би имаше право. Той й беше приятел, по-близък от брат, а тя го бе отблъснала. Джо я познаваше прекалено добре.
Тя обаче не го познаваше така добре. Беше си мислила, че го познава, но сега нямаше представа какво ли още бе скривал от нея.
„Признай си, наистина не искаше да знаеш“ — помисли си тя. Полицаите се сблъскваха ежедневно с насилието и, ако се бе замислила, щеше да се сети, че Джо няма как да избяга от него.
„Не исках като ме погледнеш да виждаш Фрейзър.“
Беше го отрекла, но нали точно това бе първата й мисъл, когато бе научила от Логан за ролята на смъртта в миналото на Джо? Не беше логично, не беше справедливо, но фактът си беше факт.
Поредната предизвикана от Логан вълна, която залюляваше живота й.
Не трябваше да мисли за това. Имаше си достатъчно тревоги. Но не беше лесно да не мисли, след като бе разгневила Джо.
Ами ако това не бе само гняв? Ами ако го бе обидила? Джо беше силен, но той също можеше да бъде наранен. Боже, не искаше да му причинява мъка.
Не можеше да се отърве от притеснението, но щеше да го избута в по-далечните кътчета на съзнанието си и по-късно да мисли за последствията. Джо беше от огромно значение за нея. Ако започнеше да се тревожи за него, нямаше да може да свърши нищо друго.
„Връщай се вътре и виж дали можеш да помогнеш на Гари. Свърши с тази работа и се върни към нормалния живот с нормалните проблеми.“
Обърна се и тръгна по коридора към лабораторията.
Кеслер вдигна поглед, когато тя се приближи до него.
— Добре ли си?
— Разбира се. Просто имах нужда от малко свеж въздух. Как върви?
— Не особено окуражително. — Погледна обратно към кътника, който режеше. — Клетникът може да остане без нито един зъб и пак да не получа достатъчно материал. Това е третият.
— Имаш ли нужда от помощта ми?
— И след това да делим славата?
Ив се усмихна.
— Обещавам, че няма да кажа.
— Разбира се. Чувал съм го и преди. Върви си.
— Както искаш. — Тя обаче не помръдна; наблюдаваше го как реже внимателно емайла. — Знаеш ли какво си мислех. След като направиш изследването, може би ще бъде най-добре да отидеш някъде за известно време. Да речем в твоята къща край морето.
— Да не би да опитваш да ми спасиш врата, Дънкан? Изпитваш някаква вина?
— Да.
— Добре. Малко чувство на вина е полезно за душата. — Вгледа се с присвити очи в зъба. — Но не се ласкай с мисълта, че го правя заради теб. Тази работа ще ме превърне в звезда. Винаги съм искал да бъда център на внимание.
— И затова работиш като лъв и живееш като отшелник.
— И кой ми го казва? След още петдесет години и ти вероятно ще живееш в лабораторията си и ще дъвчеш изстинала готова пица.
— И ще лъжа, че искам да стана известна? Ти си просто любопитен.
— Отчасти.
Започна да отваря предпазливо зъба.
— А останалата част?
— Знаеш ли, че прекарах ранното си детство в Мюнхен през трийсетте години?
Младата жена поклати глава и го изгледа с любопитство.
— Никога не си споменавал за това.
— Ние говорехме само по работа. Костите, мъртвите… — Намести очилата на носа си. — Майка ми беше еврейка, а баща ми — с добро арийско потекло и връзки високо в правителството. Нацистите опитаха да го принудят да се разведе с нея, но той отказа. Имаше една малка пекарна и в продължение на два месеца всеки ден трябваше да слага нови стъкла, тъй като ги чупеха. Обаче продължаваше да упорства. Една нощ не се прибра от работа. Казаха ни, че го блъснал камион. Изгуби единия си крак и прекара девет месеца в болница. Когато най-сетне се надигна, адът бе започнал. От пекарната нямаше и следа, а нацистите прочистваха евреите. Успяхме да се доберем до Швейцария и оттам — до Америка.
— О, Боже, това е ужасно, Гари. Съжалявам.
— Аз не съжалявах. Бях побеснял от гняв. Наблюдавах как онези мръсници си разиграват коня на свобода и стъпкват всичко, което им се изпречи на пътя. Негодници. Отнемаха онова, заради което си заслужава да се живее. Господи, как мразя насилието. — Помълча и кимна към черепа. — Виновните са като проклетите нацисти, които преобърнаха целия скапан свят. Повръща ми се от тях. Този път обаче няма да се измъкнат.
Ив преглътна мъчително; гърлото й се беше свило.
— И още — нищо чудно това да е лебедовата ми песен; искам да я изпея чисто и силно.
— Лебедова песен? Да не възнамеряваш да се пенсионираш?
— Отдавна съм минал възрастта. Аз съм стар човек, Ив.