Ив поклати глава.
— Не и ти, Гари.
Той се засмя.
— Права си. Всеки път, като погледна в огледалото, виждам младия жребец, който бях на двайсет. Е, може би с някоя бръчка повече, но често не ги и забелязвам. Също като съпоставянето, което ти правиш. Каквото и да се вижда на повърхността, младежът се спотайва отдолу. Мислиш ли, че всички старчоци се самозаблуждават като мен?
— Не се самозаблуждаваш. Виждаме това, което искаме. Просто имаме определена представа за самите себе си. — Опита се да се усмихне. — И, по дяволите, ти изобщо не си стар и няма да се пенсионираш. Аз имам нужда от теб.
— Вярно е. Нужен е доброжелателен и изключителен мъж, за да може да се справи с твоята твърдоглава природа и многобройни слабости. Може да остана единствено, за да… По дяволите! — Премести встрани зъба. — Още един празен зъб. Върви си. Носиш ми нещастие.
— Е, това вече е научно изказване. — Ив се обърна. — Обади ми се, ако ти дотрябвам.
— Малко е вероятно.
И веднага се надвеси отново над черепа.
— Някакъв напредък? — попита Логан, стана от стола и тръгна към нея.
— Още не.
— В задната стая има кушетка. Защо не дремнеш?
Младата жена поклати глава.
— Трябва да съм тук, в случай че промени намерението си и реши да прибегне до помощта ми. — Седна до Джон и облегна глава назад на стената. — Това е моя отговорност. Аз го замесих в тази история.
— Той като че ли се забавлява — заяви Логан, вперил поглед в Кеслер. — По-скоро интелектуално, отколкото емоционално.
— Интелектуално? По дяволите, той мисли, че е Шварцкопф или Елиът Нес, или Ланселот, или… — Пое си дълбоко въздух и продължи разпалено: — По-добре се погрижи да не му се случи нещо, Логан. Трябваше да отида при твоя човек в Дюк. А не да мисля кой ще свърши най-добре работата. Не съобразих изобщо колко опасно може да се окаже това за Гари.
— Получим ли ДНК, ще го скрием някъде извън светлината на прожекторите.
— Както скри майка ми ли?
— Казах ти, че е в безопасност, Ив. Нали говори с нея.
— Не е в безопасност. Няма да бъде в безопасност, преди това да е приключило.
Никой от тях нямаше да бъде в безопасност. Джо, Гари и майка й бяха оплетени в мрежата благодарение на Ив.
— Добре де, не е в пълна безопасност, както би ми се искало — призна Джон. — Но това е най-доброто, което мога да направя в момента. — Замълча. — Кеслер май те е разтревожил. За какво ти говори?
„За нацисти, лебедови песни и един младеж в огледалото.“
— За нищо. Нищо важно.
Това беше лъжа. Животът на Гари беше важен. Фактът, че никога не бе чувала почти нищо за миналото му, беше важен. Нощ на разкритията, помисли си уморено младата жена. Логан, Джо, а сега и Гари. Затвори очи.
— Само го запази жив и здрав, о’кей?
Белият дом
7:20 часа
— Кеслер — произнесе Лайза в мига, в който Тимуик вдигна телефона. — Провери Кеслер в Емъри.
— Знам си работата, Лайза. Той също е в списъка ми.
— Тогава го премести някъде по-нагоре. Дънкан е работила с него няколко пъти.
— Тя е работила и с други. — Чу го да прелиства някакви страници. — А с него — преди повече от две години.
— Той обаче е първият антрополог. Двамата си имат своята обща история. Това със сигурност значи нещо за нея.
— Защо тогава не са работили заедно напоследък? Логан претърси Крофорд в…
— Появявали ли са се в Дюк?
— Не, но още е рано.
— Рано? Вече трябваше да си ги хванал. Времето не чака. Постави Кеслер на първо място в списъка.
Затвори телефона.
Не трябваше да бъде толкова остра; не беше разумно. Колкото по се отчайваше Тимуик, толкова по се сърдеше и толкова повече опитваше да се налага. Но, за Бога, как бе възможно един интелигентен човек да има толкова бедно въображение? Не виждаше ли, че ключът бе Дънкан, а не Логан?
Пое си дълбоко въздух и опита да се овладее. Не трябваше да се паникьосва. Не трябваше да губи самоконтрол. Проблемът всъщност включваше две точки. Първо, трябваше да си върне черепа на Бен; всички доказателства не струваха и пет пари без него. Второ, Логан и Дънкан трябваше да бъдат елиминирани. А Тимуик не правеше нито едното, нито другото. Беше разбрала, че той е слабото място, откакто бе допуснал онази грешка с Донели; затова бе обмислила алтернативни планове, които да пусне в действие при краен случай.
Моментът беше настъпил. Колкото повече време минаваше, толкова по-голяма ставаше опасността. Трябваше окончателно да вземе нещата в свои ръце.
Как бе стигнала дотук? Никога не бе искала да се случва подобно нещо. Не беше справедливо.
Но всеизвестен факт бе, че светът не е справедлив. Човек просто трябваше да прави това, което се налага. Вече нямаше как да върне стореното през онзи ден, така че само трябваше да запази себе си и всичко, което бе постигнала.