Така беше. Поръбената с кадифе качулка на кафявата й пелерина бе придърпана над лицето, за да го прикрива, но веднага щом я свали, Фиске я позна.
— Това наистина сте вие. Не бях сигурен…
— Но бяхте достатъчно сигурен, за да скочите в първия самолет и да дойдете да се срещнете с мен във Вашингтон.
— Бях любопитен, а и казахте, че ще ми направите предложение, което може да ме заинтригува. Обичам да напредвам.
— И освен това бяхте поласкан, че през главата на Тимуик ще се срещна с вас, за да говорим направо, без посредници?
— Не. — Надутата кучка мислеше, че го е накарала да пребледнее от възторг само защото беше съпруга на президента. — За мен не означавате нищо повече от когото и да било другиго. Не аз имам нужда от вас, а вие — от мен. Иначе нямаше да бъдете тук.
Тя се усмихна.
— Имате право. Притежавате уникален талант. Казах на Тимуик, че сте се справили превъзходно с проблема в „Барет Хаус“. — Направи пауза. — Но за нещастие, Тимуик не е така ефективен, а напоследък се изнерви толкова, че не мисли рационално. Започва да ме разочарова. Давахте ли си сметка, че той просто препредаваше моите заповеди?
— Не на президента?
— Определено не на президента. Той не е замесен.
Фиске беше разочарован. Щеше да се гордее много, ако бе свършил някоя работа за най-важния човек в свободния свят.
— В такъв случай би трябвало да искам пари.
— Така ли?
— След като не знае какво вършите, би могъл да бъде потенциална заплаха. Ако е замесен, би ме защитил. Но ти не можеш да направиш абсолютно нищо.
— Ти искаш ли да бъдеш защитаван, Фиске? Прочетох досието ти и не вярвам, че това е сред най-важните за теб неща. Ти си от хората, които разчитат единствено на себе си.
Присви вперените си в лицето й очи. Умна!
— Парите са защита.
— Таксата ти е изумителна. Вероятно си натрупал в някоя швейцарска банка достатъчно пари, за да живееш като крал.
Заслужил съм си ги.
— Разбира се. Просто отбелязвам, че е можело отдавна да се оттеглиш. Защо тогава продължаваш да рискуваш?
— Малко повече пари никога не са излишни.
Лайза поклати глава.
— Харесва ти. Рискът ти харесва. Играта ти харесва. Носи ти огромно задоволство и колкото по-трудна е, толкова повече ти допада. Харесва ти мисълта, че вършиш неща, които никой друг не може да свърши. — Направи отново пауза. — Най-трудното нещо на Земята е да се измъкнеш след убийство, нали? Това е върховното предизвикателство, най-интересната игра.
Боже! Прекалено умна!
— Възможно е.
— Не бъди толкова предпазлив. Всички имаме своите предпочитания. Твоята философия ми се струва напълно разумна и в този случай съвпада съвършено с моите нужди. Точно затова те избрах.
— Ти ли си ме избрала? Тимуик ме избра.
— Тимуик ми даде куп досиета. Аз те избрах, Фиске. Знаех, че точно ти си човекът, който ми е необходим. — Усмихна се. — Както и, че ти си човекът, който има нужда от мен.
— Нямам нужда от никого.
— Разбира се, че имаш. Аз съм тази, която може да усложни играта. Мога да ти предложа предизвикателство, пред което никога досега не си се изправял. Тази идея не ти ли се струва възбуждаща?
Не й отговори.
Лайза се засмя.
— Ясно. Знаех, че ще реагираш така. Вероятно ти е писнало да работиш под заповедите на Тимуик. Ти обичаш дръзките удари — решителни, чисти, разумни. Няма да имаш проблеми с моите заповеди.
Беше готов да се хване на бас, че нямаше да има.
— Тимуик излиза ли от играта?
— Трябва да се върнеш в Атланта и да провериш Кеслер. Не прекъсвай връзката си с Тимуик, но ще се подчиняваш на моите нареждания и ще отговаряш директно на мен.
— Би ми помогнало да се ориентирам, ако знаех за какво става дума.
Лайза го изгледа.
— Не, няма да ти помогне. На теб не ти пука. Смяташ, че всичките ни сложни машинации са пълни глупости. Просто се стремиш към власт. Цениш властта. Това е част от играта.
Фиске изви устни.
— Мислиш, че ме познаваш толкова добре?
Тя поклати глава.
— Достатъчно добре, за да остана жива и след срещата си с теб.
— Така ли? — Обви длани около шията й. — Замисляла ли си се някога колко трудно би било да убиеш първата дама и да се измъкнеш? Колко приятно би ми било да покажа на онези копелета цялата им глупост?
— Замисляла съм се. — Гледаше го право в очите. — Но тогава ще трябва да бягаш и това ще сложи край на играта. Какво разочарование. А аз мога да я удължа още.