— Не от вашите приятели от полицията в Атланта. Разбрах, че пазят ревниво вашето усамотение. — Тръгна пред нея, застана до вратата и се усмихна. — Моля ви!
Очевидно бе свикнал моментално да се съгласяват с него и това я изпълни отново с досада.
— Не!
Усмивката му избледня.
— Имам предложение за вас.
— Знам. Защо иначе щяхте да дойдете? Аз обаче съм прекалено заета. Първо трябваше да се обадите по телефона.
— Исках да ви видя лично. — Погледна към лабораторията. — По-добре да влезем вътре и да поговорим.
— Защо?
— Така ще разбера някои неща за вас, които ми е нужно да знам.
Ив се взря невярващо в него.
— Аз не кандидатствам за място в някоя от вашите компании, мистър Логан, и не е нужно да бъда подлагана на каквито и да било проверки. Мисля, че е време да си вървите.
— Дайте ми десет минути.
— Не, имам си работа. Довиждане, мистър Логан.
— Джон.
— Довиждане, мистър Логан.
Той поклати глава.
— Оставам!
Младата жена настръхна.
— Как ли пък не!
Джон се облегна на стената.
— Добре, вършете си работата. Аз ще изчакам.
— Не ставайте смешен! Вероятно ще работя до полунощ.
— В такъв случай ще разговаряме след полунощ.
В поведението му нямаше вече и следа от предишния чар. Беше леденостуден, непреклонен и решителен.
Ив отвори вратата.
— Вървете си!
— След като говорим. За вас би било много по-лесно просто да направите това, което искам.
— Не си падам по лесните неща.
Затвори вратата и запали осветлението. Не й допадаше да бъде принуждавана да направи нещо от човек, който си мисли, че притежава целия свят. Вярно, че преигра, но той бе нахлул в нейната територия.
Нека си стои навън цяла нощ, ако иска!
В единайсет и трийсет и пет Ив отвори рязко вратата.
— Влизай — отсече лаконично тя. — Не искам да си вън, когато се прибере майка ми. Може да я изплашиш. Десет минути!
— Благодаря — отвърна тихо той. — Ценя жеста ти.
Не усети сарказъм в тона му.
— Надявах се да се откажеш до това време.
— Не се отказвам, ако наистина се нуждая от нещо. Изненадан съм обаче, че не си се обадила на твоите приятели от полицията да ме изхвърлят.
— Ти си силен човек. Вероятно с връзки. Не искам да замесвам приятелите си.
— Аз никога не хвърлям вината върху пратеника. — Огледа лабораторията. — Тук е доста просторно. Отвън изглежда по-малко.
— Преди да стане гараж, е било станция за екипажите. Тази част от града е много стара.
— Не е това, което очаквах. — Погледът му обходи кушетката на бежови и ръждиви линии, саксиите по прозорците и поставените в рамки снимки на майка й и на Бони. — Изглежда… топло.
— Мразя студените, стерилни лаборатории. Казвай!
— Какво е това? — Логан тръгна към ъгъла. — Видеокамери?
— Нужни са за съпоставките.
— Интересно. — Вниманието му бе привлечено от черепа на Манди. — Като във филм за вуду с тези стрелички, забити в него.
— Така отбелязвам различията в дебелината на кожата.
— Трябва ли да го направиш, преди да…
— Да?
Логан се върна и седна до бюрото.
— Бих искал да те наема, за да идентифицираш един череп.
Ив поклати глава.
— Единственият сигурен начин за идентифициране са зъбните характеристики и ДНК.
— И оригинал за съпоставка. И тук е проблемът.
— Защо? За дете ли става дума?
— За мъж.
— И ти нямаш представа кой е той?
— Имам.
— Но няма да ми кажеш, така ли?
Логан поклати глава.
— Имаш ли негови снимки?
— Да, но няма да ти ги покажа. Искам да започнеш на чисто.
— Къде са открити костите?
— Мериленд… струва ми се.
— Не си ли сигурен?
— Още не. — Усмихна се. — Всъщност те още не са открити.
Очите й се разшириха.
— Какво тогава правиш тук?
— Имам нужда от теб на самото място. Искам да бъдеш с мен. Ще трябва да действаме веднага след откриването на скелета.
— И от мен се очаква да си зарежа работата и да тръгна за Мериленд?
— Да — отвърна спокойно той.
— Дрън-дрън!
— Петстотин хиляди долара. За две седмици работа.
— Какво?!
— Както сама отбеляза, времето ти е ценно. Разбрах, че си наела тази къща. Можеш да я купиш и пак ще ти останат. Само трябва да ми отделиш две седмици.
— Откъде знаеш, че съм наела къщата?
— Някои не са така лоялни като приятелите ти от полицейския участък. — Изучаваше лицето й. — Не ти харесва, че е изучавано досието ти, нали?
— Дяволски си прав.
— Не те виня. На мен също не би ми се понравило.
— И въпреки това го правиш?
— Необходимост. Трябва да знам с кого си имам работа.
— В такъв случай си пропилял на вятъра усилията си. Тъй като няма да си имаш работа с мен.