— Веригата от ДНК, която взехме от Бен, ще бъде разтворена в ензими, насочени срещу определени нейни точки. Така се насича на части. Малко количество ДНК се поставя в специално желе и след това през него се пропуска електричество. Електрическият заряд привлича фрагментите и ги нарежда по дължина и тежест.
— И къде е мястото на пробата?
— Фрагментите се преместват върху пластмасова мембрана и там се прилага радиоактивната проба. Тя търси и отбелязва специфични точки на ДНК. Поставя се филм за рентгенови лъчи и се оставя няколко дена, докато се прояви. Тогава ДНК се появява във вид на тъмни ленти върху филма.
— И това ли е отпечатъкът на ДНК?
Младата жена кимна.
— Това е профилът, очертанието й. Шансът някой друг да има същия профил е едно на един милион.
— И няма ли никакъв начин да се ускори пробата?
— Напоследък чувам за един метод. Наричат го хемилуминисценция. Радиоактивната проба е заместена от химически активирана. Тя влиза в контакт с химически реактиви, които започват да изпускат светлина под формата на фотони.
— Какво представляват фотоните?
— Частици. Всяка част от радиоактивния филм, до която достигнат, се осветява и резултатът е същите тъмни ленти ДНК, които виждаме благодарение на радиоактивното изследване. Повечето големи лаборатории започнаха да използват хемилуминисценцията, но не знам дали това важи и за тази. Гари ще ни каже. Стискай палци.
— Надявах се…
— Казах ти, че няма да стане за една нощ.
— Няколко дена…
— Престани да го повтаряш. Знам, че не разполагаме с много време. Може би Гари ще ни донесе добри новини.
— Надявам се. — Джон замълча за момент. — Отново си се вкопчила в кормилото.
Ив отпусна ръце.
— И ти не ми помагаш.
— Опитвам се — отвърна тихо той. — Ще направя всичко, което мога. Искаш ли да отида в лабораторията и да изпратя Кеслер да си върви? Аз ще се заема. По дяволите, ръцете ме сърбят да направя нещо, каквото и да е. Писна ми да вися отстрани и да оставям другите да рискуват.
О, Боже, още един Айвънхоу. Никога не бе помисляла подобно нещо за Логан. Но след като бе преживял едногодишната агония да наблюдава безпомощно как умира съпругата му. А той не беше от хората, които биха приели или биха се примирили лесно с поражението.
— Е?
Логан опитваше да скрие нетърпението си, обаче под студената непреклонна външност се криеше желанието да счупи нещо.
— Да не си посмял! Нямам желание да свърша в затвор или в лудница само защото ти си се отегчил и искаш да пуснеш на воля неандерталските си инстинкти.
Видя разочарованието му, макар той да сви философски рамене.
— Не вярвам, че неандерталците са изпитвали някога отегчение. Мозъците им са били прекалено слабо развити, продължителността на живота — твърде кратка, а през по-голямата част от времето си просто са се борели да оцелеят.
— Сравнението е доста точно.
Той направи физиономия.
— Уф! В коя му част?
Не беше неандерталец. Беше умен и обаятелен и малко по малко Ив се убеждаваше, че кодексът, който ръководи живота му, е също толкова категоричен, колкото и нейният собствен. Отмести погледа си от лицето му.
— Тогава ми каза истината, нали? Действително не е било по политически причини. Правиш това, защото смяташ, че така спасяваш света.
— Не, по дяволите. Правя го, защото съществува опасност небето да се сгромоляса и не искам, като погледна назад, да знам, че съм можел да го предотвратя, но вместо това съм стоял встрани и съм наблюдавал. — Обхвана брадичката й в дланта си и завъртя главата й към себе си, за да я гледа право в очите. — Бих се чувствал отговорен. Също като теб, Ив.
— Риза от коприва? — промълви тя.
— Не вярвам в тях. Правиш каквото можеш и след това продължаваш нататък.
Докосването му я смути. Думите, начинът, по който мислеше… Той целият беше смущаващ. Младата жена се извърна към прозореца.
— Или се научаваш да живееш с риза от коприва.
— Това е неприемливо решение — отвърна рязко той. — Изборът точно на тази професия е възможно най-лошото нещо, което си можела да направиш. Защо някой не те спря? Защо Куин не те задържа на онзи остров, докато се оправиш и споменът избледнее малко?
Изгледа го изумена. Той се заблуждаваше. Той не можеше да разбере.
— Защото знаеше, че само така ще оцелея.
— Това оцеляване ли го наричаш? Ти си работохоличка, нямаш личен живот, не съм виждал по-неусмирима жена от теб. Ти имаш нужда…
— Успокой топката, Логан.
— Защо, по дяволите, да я успо… — Джон спря рязко и си пое дълбоко въздух. — О’кей, спирам да говоря на тази тема. Не е моя работа, нали така?