— Тимуик вероятно все още виси край Дюк. Това място наистина е далеч от отъпканите пътища към всички известни съдебни лаборатории.
Само дето вече не беше сигурна, че отвличането на вниманието с Дюк е свършило някаква работа. Лайза Чадборн нямаше да се съсредоточи изцяло върху Логан: прекалено много уважаваше жените, за да го направи.
— Охрана, паркирала пред мотела, няма да навреди. Непременно си заключвай вратата — рече Логан. — И ми се обади, ако забележиш нещо подозрително. Каквото и да е.
— Ще внимавам.
Джон се поколеба.
— Трябва да вървя, Ив. Гил ми е приятел, а аз го замесих във всичко това.
Младата жена влезе във волвото и постави чантата с Бен на пода.
— Тогава върви. — Изгледа го студено. — На мен не си ми нужен, Логан. Никога не си ми бил нужен. Ще се справя сама.
— Дръж черепа винаги до себе си.
— Виждал ли си ме някога да го оставям? — Усмихна се горчиво. — Знам кое е важно.
— Това не е вярно. Само дето…
— Върви! — Махна с ръка, за да го пропъди. — Върви да помагаш на Гил. Върви да вършиш каквото трябва.
— Защо, по дяволите, си такава… Мислех, че харесваш Гил.
— Харесвам го и искам да бъде в безопасност. — Но не искаше Логан да умре, а колкото повече мислеше за Лайза Чадборн, толкова повече се плашеше. — Не споря. Знам, че няма никакъв смисъл. Довиждане, Логан.
Той все още се колебаеше.
— Довиждане, Логан.
Джон изруга нещо под мустак и започна да маневрира из паркинга. След минута от него вече нямаше и следа.
Беше сама.
„Не е хубаво да оставаш сама, мамо.“
Беше свикнала със самотата. Когато вратата се затвори и ни отдели от света, нима всички не оставаме сами?
Странното бе, че сега се чувстваше по-самотна от всякога.
— Къде е Логан?
Обърна се и видя, че Гари стоеше до колата.
— Тръгна на север. Гил Прайс имаше нужда от него. Какво стана?
— Една добра и една лоша новина. Добрата е, че Крис е възприел метода на хемилуминисценцията. Биха могли още днес да ми направят профил на ДНК.
— А лошата?
— Отказа ми. Бил прекалено зает. — Протегна напред длан. — Знам, знам. Не е нужно да го казваш. Ще го направи. Просто трябва да бъда малко по-настойчив. Няма да бъде обаче днес. Може би утре. Реших да изляза, за да ти докладвам. — Хвърли й ключовете си и тръгна обратно към лабораторията. — Връщай се в мотела. Вероятно ще остана тук до късно. Ще взема такси.
Не искаше да се връща в мотела. Искаше да отиде в лабораторията и да помогне. Искаше да върши нещо.
И да провали всичко, което се опитваше да направи Гари.
Бездейното седене и чакане обаче я изнервяше силно. Почти изпитваше симпатия към Гари и Логан, които използваха възможността да предприемат нещо, дори и не най-разумното.
Какво й ставаше? Животът й нямаше нищо общо с безразсъдството. Тя имаше нужда от стабилност и спокойствие. Рисковете не бяха за нея.
Не трябваше да мисли за Лайза Чадборн като за някаква супержена. Логан вероятно беше прав, че тя и Гари засега са в безопасност. „Приеми го. Отпусни се.“ След напрежението и динамиката на последните няколко дни сега трябваше да се радва на скуката в Бейнбридж.
— Ограничих възможните къщи в Лейниър до четири — заяви Тимуик веднага щом Фиске вдигна телефона. — Всички те са наети онзи ден.
— От Уилсън?
— Откъде, по дяволите, да знам? — попита кисело Джеймс. — Мислиш ли, че се е представила с истинското си име?
— Трябва да е оставила депозит. Което означава, че е използвала кредитна карта.
— И кой може да каже дали не е била фалшива? Нима мислиш, че Логан не се е погрижил? Имаш ли химикалка? — Издиктува четирите адреса. — Тръгвай веднага.
— Веднага щом мога.
— Какво искаш да кажеш, дяволите да те вземат?
— Каза ми да направя проверка за Кеслер. В момента съм в Емъри. Вчера сутринта най-неочаквано заминал някъде.
— Къде?
— Нямам представа. Отивам да говоря с неговия асистент.
— Майката е по-важна. Кеслер е само едно далечно предположение. Логан щеше да отиде в Дюк, ако иска специалист.
— След като вече съм тук, все пак мога да проверя.
— Казах ти да оставиш това. Върви в Лейниър!
— Какво искаш да направя, ако я открия?
— Просто я дръж под око. Ще ти кажа, когато му дойде времето.
— Знаеш, че не обичам да „държа под око“. Ще я намеря, но си хвани някой друг да се занимава с подобни глупости като следенето, Тимуик.
Мълчанието отсреща беше ледено. Страхливото копеле не обичаше да му казват какво да прави. Е, по-добре беше да свиква. Тимуик не знаеше, че играта се бе променила и сега царицата контролираше шахматната дъска.