— Горе-долу. Гари ще може да получи резултатите от ДНК веднага.
— Добре. — Ново мълчание. — Логан хубаво ли Се грижи за теб?
Предпочиташе да избегне отговора. Джо щеше да побеснее, ако разбере, че Логан не е тук.
— Сама мога да се грижа за себе си, Джо.
— Трябваше да бъда с теб. Трябваше да кажа на Логан да дойде тук и той да следи тази Бабкок. Вече ми писна.
— Ще се справиш тази вечер.
— Иначе ще ударя с нещо проклетата жена и ще взема кръв вместо слюнка. Защо не се смееш? Шегувах се, по дяволите!
— Извинявай, но точно сега нищо не ми се струва смешно.
— И на мен. Ще се постарая утре да се върна. Пази се.
— Джо? Обади ли се на Даян?
— Преди да напусна Атланта.
— Тя ще се тревожи за теб. И без това се чувствам виновна, че те замесих. Не искам и тя да страда.
— Ще й се обадя.
— Веднага?
— Веднага, дяволите да го вземат!
Затвори.
Ив постави телефона върху масата. Джо поне беше добър и се държеше обичайно покровителствено. Утре щеше да бъде тук и тя отново щеше да се почувства у дома, нещо, което изпитваше винаги, когато беше с него.
Сега оставаше само да изчака Логан да й се обади и да й каже, че двамата с Гил са добре.
„Обади й се — помисли си Джо. — Обеща на Ив да се обадиш. Направи го сега.“
Набра домашния си номер и съпругата му отговори веднага.
— Здравей, скъпа, реших да видя как си.
— Къде си, Джо?
— Казах ти — извън града във връзка с един случай. Надявам се да се върна съвсем скоро.
— Какъв случай?
— Не е нещо, което би те заинтригувало.
— О, аз пък смятам, че би ме заинтригувало. — Тонът й беше суров. — За глупачка ли ме мислиш, Джо? Писна ми да се преструвам на сляпа. Всички тези новини по телевизията. Заради Ив е, нали?
Не отговори. Знаеше, че не е глупава, но се бе надявал да се престори, че проблемът не съществува, както постъпваше обикновено, когато нещо я смущаваше.
— Нали? — повтори тя.
— Да.
— Всичко това отиде прекалено далеч, Джо. — Гласът й трепереше. — Колко още според теб ще се примирявам? Живеем добре, но ти си готов да рискуваш всичко заради нея. Заслужава ли го тя?
— Знаеш, че не мога да й обърна гръб.
— О, знам го и още как. Никой не го знае по-добре от мен. Мислех, че ще издържа, но тя се оказва най-важното в живота ти. Защо тогава, по дяволите, се ожени за мен, Джо?
— Разстроена си. Ще поговорим като се прибера.
— Ако се прибереш. Ако не те убият заради нея.
И Даян затръшна телефона.
Божичко, как само оплете конците. Защо изобщо бе решил, че от брака му ще излезе нещо? Беше й дал всичко, което можеше, всичко, което смяташе, че иска тя. Опитваше да намери баланса между почтеността и любезността, но Даян бе горда и колкото и да се опитваше да не й причинява болка, това бе неизбежно. Всичко, което му бе казала, бе вярно. Имаше пълното право да се пита защо се бе оженил за нея.
Надяваше се никога да не разбере.
Глава 18
Мирисът на влажния, покрит с мъх речен бряг удари Логан в ноздрите още щом излезе от колата и му напомни царевичната нива в Мериленд.
Не бе особено приятен спомен. Непрекъснато виждаше изражението на Ив в момента, когато разбра, че я бе използвал като примамка.
— Приятно, нали? — Гил си пое дълбоко въздух и тръгна към реката. — Напомня ми за дома.
Всичко наоколо пустееше. Гил поне бе избрал място без дървета или нещо друго, което би могло да послужи за прикритие.
— За залива? Ти си от Мобийл, нали?
— Малко градче до Мобийл.
— Дълбокият Юг.
— Къде другаде да съм заобичал Гарт Брукс?
Погледът на Джон опипваше брега. Трябваше да е тук… Боже, защо нямаше луна!
— Но ти ми каза, че кънтрито е универсална музика?
— Всеки свят обаче си има своята планета. — Прайс го погледна. — Отпусни се. Всичко ще бъде наред. Никой не може да се приближи, без да го забележим. Ако се покаже още някой, освен Мейрън, си обираме крушите.
— А ако ни отрежат пътя към колата?
— Ще плуваме.
— Имам по-добра идея. — Въздъхна облекчено, когато луната се показа иззад облаците, и забеляза блясъка на неръждаемата стомана. — Наех бързоходна моторна лодка и уредих да я донесат и скрият тук.
Гил се засмя.
— Знаех си, че ще го направиш. Господи, невероятен си, Джон!
— Това е по-добре, отколкото да плуваме.
— Мислиш ли, че нямаше да се погрижа сам, ако не бях сигурен, че ще го направиш ти?
— Откъде, по дяволите, да знам? Ти уреди тази глупава среща. Защо не му каза просто да ти се обади?
— Защото може да има нужда от повече убеждения. Много е лесно да затвориш телефона.
— Търсиш си белята.
— Рискът за мен не е толкова голям, колкото за теб. Този месец вече ми пуснаха куршум. А ти трябваше да си седиш в Джорджия и да оставиш тази работа.