Логан не отговори.
— Разбира се, аз си давам сметка, че си се страхувал да не ми се случи нещо — продължи Прайс и го погледна закачливо. — Естествено, не искаш това за такъв бляскав и обаятелен мъж като мен.
— Нима?
— А и нямаш чак толкова приятели, готови да се примирят с твоето пренебрежение към хубавите неща в живота. Да, трябваше да се сетя, че действаш единствено по егоистични причини.
— Напълно егоистични.
— А, значи признаваш.
— Не се съмнявай изобщо. Нямаше да понеса още един ден в Бейнбридж. Единственото, което успях да хвана по радиото, беше Ханк Уилямс-младши и проклетата „Фийд Джейк“.
Гил се изсмя.
— Боже, наистина ли? Това трябва да е моят Град на мечтите.
— Затова в джоба си имам самолетен билет и за теб. — Присви мрачно устни. — Ако останеш жив тази нощ.
Усмивката на Прайс изчезна.
— Заслужава си риска, Джон. Успях да разтърся Мейрън. Усетих го.
— Къде е тогава?
— Подранихме. Мисля, че ще дойде.
Нямаше обаче признаци на никакво раздвижване нито по брега, нито по реката.
Къде, по дяволите, беше този Мейрън?
Охраната, която разговаряше с чиновничката на информацията, вдигна поглед.
— Лека нощ, д-р Мейрън. До късно работихте днес.
— Бумащина. Това ми е наказанието. Лека нощ, Пол.
Излезе през стъклената врата и се насочи към класическия модел „Корвет“ от 1957 година. Бе преценил съвсем точно времето. След трийсет минути щеше да бъде при реката.
Излезе от паркинга и зави наляво. Ако имаше късмет, всичко щеше да свърши, преди да е пристигнал. Тимуик нямаше нужда от него.
Защо тогава отиваше? Наистина ли онзи, който трябваше да бъде хванат в капана, бе Прайс?
Отровата, която му бе инжектирал този човек, го разяждаше. Лайза. Смърт.
„Престани. Това не е вярно.“ Прайс му бе дал само предположения, не доказателства. Двамата с Лайза бяха здраво свързани. И тя, и той си даваха прекрасно сметка за това.
На кръстовището го спря червен светофар.
Нямаше да му навреди да бъде по-предпазлив. Ще се прибере у дома и ще изчака Лайза да му се обади и да му каже какво е станало. Щом взе това решение, напрежението моментално го напусна. На следващото кръстовище завива надясно и след десет минути си е вкъщи. В безопасност.
Натисна спирачките, когато наближи червения светофар.
Нищо.
Наби френетично крак.
Корветът продължи към кръстовището.
Един боклукчийски камион идваше право насреща. Огромен. Летящ. Прекалено бързо, за да може да спре.
Камионът удари с цялата си мощ корвета откъм шофьорското място. Малката кола отхвърча встрани. Стъкла, кости и мускули станаха на пух и прах.
„Лайза.“
Мъжът, който идваше насреща им, беше висок като Мейрън и сам.
— Казах ти, че ни е в кърпа вързан — прошепна Гил.
Ниско бръмчене от юг.
Сърцето на Логан спря за момент.
— Точно така — възкликна той.
Небето!
Защо не се бе сетил, че ще дойде отгоре? След миг ослепителните сини светлини на хеликоптера разкъсаха мрака.
— Тичай към лодката! Приведен!
Гил вече се плъзгаше на прибежки натам.
Мъжът, когото бяха взели за Мейрън, бягаше към тях.
Край ухото на Джон профуча куршум.
— Кучи син!
Гил беше вече в лодката и развързваше въжето от колчето.
Проклетият хеликоптер бе вече почти над главите им и ги заливаше със студена синя светлина.
Логан включи мотора.
Водата закипя от куршумите.
— Залегни! — Джон подкара лодката на зиг-заг, като се опитваше да избягва осветения конус. — Ако се доберем до онова заливче, все едно че сме си у дома. Там има гъста горичка, а отвъд нея и жилищни сгради, така че няма как да продължат стрелбата. Ще оставим лодката и…
Още един водопад от куршуми.
Божичко, този лъч беше като прожектор. Как бе възможно да не ги улучат?
Освен ако не го правеха нарочно.
Освен ако не бяха по-ценни живи.
Черепът. Боже, те искаха черепа.
Моторната лодка навлезе в залива и потъна в сянката на надвисналите дървета.
Все още не бяха в безопасност. Щом доближиха брега, Логан изключи мотора. Скочи и грабна въжето.
Чуваше хеликоптера.
— Хайде, отиваме в къщата, за да видим с какъв транспорт можем да се сдо…
Гил бе вперил в него оцъкления си поглед.
„Гил?!“
Защо не се обаждаше Логан?
Ив се завъртя в леглото и погледна към осветения циферблат на будилника. Почти три сутринта. Нищо не му пречеше да вдигне телефона и да я успокои, че двамата с Гил са живи и здрави.
Ако наистина бяха живи и здрави. Ако капанът не бе щракнал.
„Заспивай. Те са на стотици мили оттук.“ Не можеше да помогне, като лежи и се взира в тъмното.