Кеслер кимна.
— Идентифицирането на трупа като Джамал прави положението ви много по-трудно.
— Логан се превръща в мишена на абсолютно всички представители на властта в страната.
А може би вече беше мъртъв. Защо не й се беше обадил?
Не, медиите щяха да го съобщят. Внезапно си спомни последните думи на пресаташето на президента.
— За какво погребение говореше той?
— Скот Мейрън. Снощи бил убит при автомобилна злополука. Току-що съобщиха, че погребението щяло да бъде след два дни.
Думите й подействаха като удар.
— Какво?!
— Някакъв камион блъснал корвета му.
— Къде? Близо до мястото на срещата с Гил?
— Не, само на няколко пресечки от болницата. Мислят, че спирачките му не са били наред.
— Убийство.
Гари поклати глава.
— Не и според официалните власти. Уважаван лекар, обичан от всички. Няма мотив.
— Убийство е.
Съвпадението бе прекалено фрапиращо. Лайза се бе отървала от Мейрън от страх, че може да се превърне в ахилесова пета. Което означаваше, че Мейрън й е казал за предложението на Гил.
— Сложили са капан.
И Логан бе паднал в него заедно със своя приятел.
— Възможно е. Но не знаем със сигурност. Ще чакаме. Междувременно ми се струва, че е най-добре да стоиш по-далеч от лабораторията. Логан би казал същото.
— Не, идвам с теб!
— За да ме пазиш? — Гари направи физиономия. — Какво можеш да направиш, като седиш в колата на паркинга? Ценя желанието ти, но мога да се грижа за себе си. Пък и е само на десетина минути оттук. Обещавам да ти се обадя, ако имам нужда от теб.
— Ще дойда, дяволите да го вземат.
— Ами Логан? Чувала ли си се с него?
— Не.
Старият учен докосна кръговете под очите й.
— И се притесняваш. Не трябва ли да стоиш тук и да го чакаш? Той е човекът, който е в опасност.
— Аз не мога да му помогна. Не знам даже къде е.
— Той е умен. Ще се справи. — Обърна се. — Връщам се в лабораторията. Крис ми обеща да ми даде резултатите в края на деня, но ще работи по-добре, ако стоя край него и смръщвам изтънчено вежди от време на време.
Младата жена опита да се усмихна.
— В теб няма нищо изтънчено, Гари.
— Ти ще кажеш! — Спря на вратата. — Стой тук. Нямаш кола, а аз не смятам да те пускам в моето „Волво“.
— Ще се чувствам по-добре, ако съм с теб.
— Тъй като аз контролирам транспорта, ще стане както искам. Ще се видим за вечеря. В стаята ми в осем. Видях рекламен лист с менюто на „Буба Блу’с Барбекю“. — Поклати глава. — Слава Богу, че разнасят храната по домовете. Като на живо виждам посипан със стърготини под, гърмяща змия в стъклена кутия и стенещ кънтри певец. Потрепервам като си помисля.
Вратата се затвори след него.
Ив също потрепери, но по друга причина. Затвори очи. Продължаваше да вижда пред себе си лицето на Лайза Чадборн, вперила поглед в Детуил. Вярната съпруга, подкрепяща своя мъж в тежък момент.
Онзи, който бе в нужда сега, бе Логан. Логан и Гил.
Къде, по дяволите, бяха?
— Мили Боже — прошепна Сандра, вперила поглед в телевизионния екран. — Какво ще стане с нея, Маргарет?
— Нищо. Не са ги хванали и няма и да ги хванат. Само се разстройваш. — Маргарет изключи телевизора. — По дяволите, и аз.
— Защо не ми се е обадила още?
— Обади ти се вчера.
— Но тя не може да не знае, че ще видя… Какво ще правим?
— Ще седим тук, докато Джон уреди всичко.
— Да, разбира се. — Прехапа долната си устна. — Може би трябва да направим нещо.
— Какво например?
— Аз имам приятел в кабинета на областния прокурор.
— Не — възкликна остро Маргарет, но побърза да овладее гласа си. — Той не би могъл да помогне. Само ще доведе всички заинтересувани право тук.
— Рон ще внимава.
— Сандра, не го прави!
— Просто не ме свърта на едно място — заяви тя и погледна Маргарет право в очите. — Знам, смяташ, че в тази ситуация съм напълно безсилна, но трудностите не са ми чужди. Дай ми шанс.
— Не смятам, че си безсилна. Мисля, че си умна и мила и при нормални обстоятелства щеше да се грижиш за мен. Това обаче са извънредни обстоятелства. Много те моля, бъди търпелива. О’кей?
Сандра поклати глава.
— Опитай да не мислиш. Какво ще кажеш за една игра на двайсет и едно?
— Пак? Ти винаги ме биеш. Да не си прекарала половината си живот в Лас Вегас?
— Ами… — Маргарет направи пауза и се усмихна. — Един от братята ми е крупие.
— Знаех си!
— Добре, няма да играем на двайсет и едно. Ще направя върховна саможертва и ще те оставя да ми сготвиш още едно от онези прекрасни ястия. Даваш ли си сметка в какво буре ще се превърна, докато излезем оттук?
— Аз съм лоша готвачка и ти го знаеш много добре. Престани да се опитваш да ми отвлечеш вниманието.