— Е, яхнията снощи беше по-добра от чилито. Трупаш опит.
— Я виж, плува ли корабче? Добре. Ще направя телешко задушено. Но ти ще приготвиш салатата и ще измиеш чиниите.
— За мен само черната работа — изпъшка Маргарет. — О’кей, да започваме.
Третият опит беше успешен.
Фиске наблюдаваше как двете жени шетат из кухнята. До ноздрите му достигна мирис на месо и чушки и му напомни, че не бе закусвал. Уханието очевидно привлече и Пилтън, тъй като той също се появи и каза нещо на Маргарет Уилсън.
Фиске се отдръпна от прозореца и навлезе в горичката. Стигна до колата си, паркирана на алеята на една празна вила. Сега, след като бе открил Сандра Дънкан, можеше да се обади на Тимуик и да го успокои. После щеше да се свърже с Лайза Чадборн. Макар че, ако съдеше по видяното в новините тази сутрин, тя сигурно бе доста заета, за да се тревожи за Сандра Дънкан.
Жалко за Скот Мейрън. Лекарят бе в списъка, който му бе дал Тимуик, и сега Фиске се чувстваше донякъде измамен.
Отвори жабката на автомобила, извади листа и зачеркна името на Мейрън. Въпреки че не той бе извършителят, трябваше да поддържа акуратно документацията.
После прибави ново име. Написа грижливо: „Джо Куин“. Снощи асистентът на Кеслер му бе помогнал наистина много.
Извади снимките на Куин и Кеслер, които Тимуик му бе изпратил по факса, и се взря в тях. Кеслер беше стар и най-вероятно нямаше да му създаде проблеми. Куин обаче беше съвсем друга работа — млад, силен, в превъзходна спортна форма и при това — ченге. Можеше да се окаже интересен.
Погледна към пътната карта, която бе разтворил върху седалката. Асистентът нямаше представа с какво се занимаваше Кеслер в момента, но познаваше неговите навици, методи, приятели, начин на действие.
Знаеше за дейността на изследователския център на Крис Телър в Бейнбридж.
Сега вече Лайза Чадборн щеше да разполага с достатъчно мишени.
— Как се справих? — попита Кевин. — Добре ли мина изказването? Смяташ ли, че трябваше да кажа на Дъглас да бъде по-строг?
— Беше страхотен — отвърна търпеливо Лайза. — Всичко беше точно както трябва. Успя да покажеш съжалението си и да представиш Логан като достатъчно опасен, за да имаме основание да го преследваме.
— Самозащита. — Кевин кимна. — Би трябвало да свърши работа.
— Ще свърши. — Подаде му листа, който току-що бе излязъл от принтера. — Трябва да го запаметиш. Искам да звучи така, сякаш импровизираш.
— Какво е това?
— Надгробното ти слово за Скот Мейрън.
Кевин се зачете. След малко вдигна поглед от текста.
— Затрогващо!
— Малко сълзливост няма да попречи. Той беше един от най-добрите приятели на Бен.
— Както и твой. — Кевин се взря отново в листа пред себе си и попита неуверено: — Не беше ли и твой приятел?
Лайза настръхна. Този тон не й допадаше. Беше свикнала да гледа на доброволната слепота на Детуил като на нещо гарантирано.
— Да, беше ми добър приятел. И направи много за мен… и за теб.
— Да — съгласи се Кевин, без да вдига очи от речта. — Странно. Инцидентът, имам предвид.
— Мейрън все настояваше да кара този малък „Корвет“. Всички му казваха, че е крайно време да го смени с по-голяма кола.
— Не, имам предвид — да се случи точно сега.
— Какво се опитваш да кажеш, Кевин? — Дръпна листа с надгробното слово от ръцете му. — Погледни ме!
Той се изчерви.
— Объркан съм. Всичко стана толкова бързо. Първо онази работа с Логан, а сега и Скот.
— Нима мислиш, че имам нещо общо със смъртта на Скот? — Остави сълзите да изпълнят очите й. — Как можа? Той ни беше приятел. Помагаше ни.
— Не съм казвал такова нещо — побърза да отговори Детуил.
— Все едно, че си го казал.
— Не, не съм имал предвид… — Погледна я безпомощно. — Не плачи. Ти никога не плачеш.
— И ти никога не си ме обвинявал в… Да не мислиш, че съм чудовище? Знаеш защо умря Бен. Нима смяташ, че бих го направила отново?
— А Логан.
— Логан не трябваше да се намесва в това, което правиш.
Кевин протегна ръка и докосна несръчно рамото й.
— Забрави. Не исках…
— Не мога да го забравя. — Направи крачка назад и му хвърли словото. — Върви в кабинета си и научи надгробната реч. И докато го правиш, реши дали бих могла да напиша тези думи за Скот, ако съм смятала да му навредя…
— Знам, че не си… Просто се чудех защо се случи така.
Лайза му обърна гръб и се приближи до прозореца.
Усещаше погледа му върху себе си, а след малко чу затварянето на вратата.
Слава Богу! Не вярваше, че ще издържи дори минута повече. Цялата нощ и сутринта бяха истински кошмар.