— Престани да се отнасяш така лошо с вещите ми и ме погледни.
Той се обърна бавно и я погледна.
Ив замръзна, когато видя лицето му.
— Божичко — промълви тя. — Какво се е случило, Логан?
— Гил е мъртъв. — С резки некоординирани движения изхвърли върху леглото още дрехи от чекмеджето. — Простреляха го. Не мисля, че са имали намерение да го убиват. Но го убиха. — Пусна дрехите в чантата. — Оставих го в една моторница край реката. Сигурен съм, че няма да одобриш постъпката ми, като знам какво мислиш по този въпрос. Сега Гил няма дом. Просто го изоставих и си плюх на петите.
— Гил — повтори вцепенено младата жена.
— Беше роден край Мобийл. Мисля, че има брат. Може би по-късно ще можем…
— Млъкни! — Сграбчи го за ръцете. — Млъкни, Логан!
— Той се шегуваше, преди да се случи. Каза, че бил в безопасност, защото си получил куршума за месеца. Но се лъжеше. Не беше в безопасност. Дори не разбра какво стана. Просто…
— Съжалявам. Боже, колко съжалявам. — Без да помисли, Ив се приближи до Джон и го прегърна. Тялото му беше напрегнато. — Знам, че ти беше приятел.
— Ако ми беше приятел, щях ли да го оставя да се излага на подобен риск?
— Ти опита да го убедиш да не се среща с Мейрън. И двамата опитахме. Той не искаше и да чуе.
— Можех да го спра. Но знаех, че има вероятност да е прав. Можех да го ударя по главата, за да го зашеметя, или да отида сам. Не трябваше да го пускам.
Боже милостиви, той страдаше толкова много, а тя не можеше да му помогне.
Ти не си виновен. Решението си беше на Гил. Не можеше да знаеш, че…
— Глупости — възкликна Логан и я отблъсна. — Привършвай с багажа. Ще те изведа оттук.
— И къде ще ходя?
— Където и да е. Ще те кача на някой кораб за Тимбукту.
— Не! Прекалено си разстроен, за да разсъждаваш логично. Трябва да поговорим.
— Приготвяй се. Няма за какво да говорим.
— Напротив, ще говорим. Хайде де! — Тръгна към вратата. Емоциите, изпълнили стаята, бяха прекалено взривоопасни. Струваше й се, че се задушава. Пък и най-добре беше да го откъсне от това приготвяне на багажа, което сякаш го бе обсебило. — Цял ден стоях затворена тук. Изведи ме да се поразходим с колата.
— Няма да…
— Напротив, ще го направиш. — Грабна чантата с Бен, отвори широко вратата и погледна назад през рамо. — Коя кола?
Джон не отговори.
— Коя кола, Логан?
— Бежовата.
Младата жена тръгна към спрения на паркинга автомобил. Той стигна преди нея и отключи.
Устните му се извиха в саркастична усмивка, когато посегна за чантата с Бен.
— Където и да отиде Ив, черепът я следва по петите — измърмори той и постави багажа на задната седалка. — Но аз ти казах да не се отделяш от него, нали? Макар това автоматично да те превръща в мишена.
— Мислиш ли, че бих ти обърнала внимание, ако сама не смятах, че трябва да постъпя точно така? Никакъв шанс, Логан. — Карай!
— Къде?
— Не ме интересува. — Облегна се назад. — Стига да не е до някой кораб за Тимбукту.
— Не се надявай да си променя намерението.
— Няма да споря с теб, при положение че най-вероятно си го планирал през целия път от Вашингтон дотук. Само карай.
Джон се подчини. Мълча в продължение на половин час, когато най-сетне отвори уста, за да попита:
— Вече мога ли да обръщам?
— Не.
Тялото му все още беше кълбо от нерви и напрежение. Ив се питаше как да пробие защитната стена, която бе издигнал около себе си. Дали не с помощта на друг шок? Можеше да му каже за обаждането на Лайза Чадборн. Не, не беше уместно. Това щеше само да засили още повече решимостта му. Трябваше първо да му даде малко време, за да дойде на себе си.
Лайза се взираше в телефона.
„Вдигни го. Обади се. Вече изчака предостатъчно.“
„Няма да стане“ — беше казала Ив Дънкан.
Кошмарът продължаваше.
Лайза вдигна телефона.
Беше минал повече от час и слънчевите лъчи хвърляха дълги сенки, когато Логан отби от магистралата по някакъв черен третостепенен път.
— Няма да ходя по-нататък. Да приключваме.
— Ще ме изслушаш ли?
— Слушам.
Но очевидно бе решил твърдоглаво да не я чуе. Или се страхуваше от онова, което щеше да чуе.
Странна бе мисълта, че увереният и решителен Логан може да бъде уплашен.
— Помниш ли какво ми каза? Направи най-доброто, на което си способна, и след това продължи в същия дух? Бива те по големите приказки, Логан.
— Значи не прилагам онова, което проповядвам.
— Ти не си виновен за смъртта на Гил. Той беше голям човек и сам вземаше решенията си. Ти дори се опита да го разубедиш.
— Вече обсъждахме това.
— Не си отговорен и за мен. Няма да ти отстъпя това право. Аз единствена управлявам живота си. Ето защо не ми говори врели-некипели за това, как си щял да ме качиш на някакъв кораб и да ме изпратиш отвъд Монголия.