— Тимбукту.
— Където и да е. Преживяла съм какво ли не. Инвестирах прекалено много в живота си, за да го захвърля току-така. Разбираш ли какво имам предвид?
— Разбирам — отвърна той, без да я погледне.
— В такъв случай мисля, че можем да се връщаме в мотела.
Джон включи мотора.
— Това обаче не променя нищо. Предупреждавам те, ще намеря начин да те кача на някой кораб.
Ив поклати глава.
— Страдам от морска болест. Помня как се чувствах на връщане от остров Къмбърленд. Сякаш животът ми бе свършил. Струваше ми се несправедливо и тялото ми да ме наказва.
— Но Куин се погрижи за теб.
— Да, Джо винаги се грижи за мен.
— Чувала ли си се с него?
— Снощи. Добрал се е до писмо, съдържащо почти със сигурност слюнка от Чадборн, но има проблеми с вземането на материал от Милисънт Бабкок. Възнамеряваше да я проследи до местния кънтри клуб и да се опита да прибере чашата, от която е пила.
— Твоят решителен полицай е готов да открадне?
Очевидно като говореше, му ставаше по-добре. Мускулите на ръцете му вече не бяха така стегнати.
— Това не е кражба.
Реши да не споделя факта, че Джо се бе сдобил с писмото по съмнителен начин.
— Чела ли си „Клетниците“?
— Да. И виждам как Джо открадва един хляб, за да нахрани умиращо от глад дете.
Логан се усмихна криво.
— Твоят герой.
— Моят приятел.
Усмивката му изчезна.
— Извинявай, нямам право да критикувам Куин. Аз самият се провалих на полето на приятелството.
— Престани да се самобичуваш. Мисълта ти е замъглена. Кога си спал за последен път?
Джон сви рамене с безразличие.
— Ще се почувстваш по-добре, ако една нощ се наспиш както трябва.
— Така ли мислиш?
Ив се поколеба, после заяви без заобиколки:
— Вероятно не. Но ще мислиш по-ясно.
Той леко се усмихна.
— Споменавал ли съм някога колко харесвам бруталната ти откровеност?
— Няма да ти помогна, ако ти дам захаросано хапче. Само ще ми се изсмееш. Болката ти е позната. Знаеш, че с нея човек не може да се справи бързо. Просто трябва да продължиш да живееш с нея.
— Да, това е единственият начин. — Направи пауза. — Но не бих ти се изсмял, Ив. Никога. — Отдели едната си ръка от кормилото и я постави върху дланта й, отпусната на седалката. — Благодаря…
— За какво? — Направи неуспешен опит да се усмихне. — Че си спестих едно пътуване до Тимбукту ли?
— Не, това все още фигурира в плана. — Стисна ръката й, а след това бавно и сякаш неохотно я пусна. — Струва ми се, че завиждам на Куин.
— Защо?
— За много неща. — Присви мрачно устни. — Един мъж желае много повече да бъде покровител и утешител, отколкото той самият да получава тези неща. Подобен плач на рамото показва липса на сила.
— Ти не си плакал на рамото ми. — Никой никога не би и помислил, че на Логан му липсваше сила. — Крещя ми и ми разхвърли дрехите.
— Същата работа. Извинявай. Изгубих контрол. Няма да се повтори.
Тя също се надяваше, че няма да се повтори. Реакцията й на неговата мъка я бе изумила. Почти майчинска. Прегърна го с желанието да го люлее, докато агонията отмине. Беше искала да го утешава и да лекува душата му, да го прегръща и милва. Неговата уязвимост бе разрушила бариерите, които силата му никога не би могла даже да пропука.
— Прибери ми обратно дрехите и сме квит.
Младата жена се загледа през прозореца. Той вече не се нуждаеше от нея. Трябваше да издигне отново стената помежду им.
Усети погледа му върху себе си, но не се издаде. Продължи да се взира към слънцето, което слизаше зад дърветата.
Логан заговори отново едва когато паркира край мотела.
— Трябва да говоря с Кеслер. Кога го очакваш?
Ив погледна ръчния си часовник. Осем без петнайсет.
— Може вече да си е в стаята. Бяхме се уговорили да отида при него в осем и да поръчаме вечеря. — Направи физиономия. — „Буба Блу’с Барбекю.“ Гари каза, че си представял ресторанта с посипани по пода стърготини, с поставена в стъклена кутия гърмяща змия и извиващ горестно глас кънтри певец… О, по дяволите!
Очите й се насълзиха. Дотолкова се бе отдала на задачата да утешава Логан, че едва в този момент осъзна истински смъртта на Гил. Дали щеше да може за в бъдеще да чуе която и да било кънтри песен, без да се сети за него?
— Да. — Очите на Логан също блестяха. — Казах му, че това място ще му хареса. Че по радиото пускат единствено кънтри музика като… — Внезапно отвори вратата и излезе. — Трябва да отида в стаята си, за да си взема душ и да се преоблека. — Пресегна се към задната седалка и измъкна чантата с черепа. — Известно време аз ще бъда настойник на Бен. Ще се срещнем след двайсет минути в стаята на Кеслер.