— Трябва да се прибираме, скъпа. Леля Кали ще дойде след час-два.
Бони се усмихва и кима, след което ме хваща за ръката. Излизаме от мола. Денят навън е слънчев и перфектен. Имам чувството, че сме влезли в поздравителна картичка. Мисля си за Джудит и хвърлям поглед към Бони. Тя не ме вижда, че го правя. Изглежда безгрижна, каквото трябва да бъде всяко дете.
Слагам си слънчевите очила и отново се замислям колко прекрасен е денят. Най-хубавият от доста време насам. Може би това е добра поличба. Ще разчистя къщата си от призраците, а животът продължава да става все по-хубав и по-хубав. Сигурна съм, че постъпвам правилно.
Наясно съм, че когато се върна на работа, ще си спомня най-важното: навън дебнат хищници — изнасилвачи, убийци и по-лоши създания. Те живеят под същото синьо небе като нас, препичат се на топлината на същото слънце и винаги наблюдават, винаги чакат. Те се отъркват в нас и когато го сторят, започват да трептят като мрачен камертон.
Засега обаче слънцето си е просто слънце. Както каза гласът от съня ми: ние, счупените парчета, продължаваме да отразяваме светлината.
3
ДИВАНЪТ В ДНЕВНАТА НИ ОБГРЪЩА В МЕКАТА СИ ПРЕГРЪДКА. Той е стар и износен, от светлобежов микрофибър, който е белязан на места от миналото. Има капки от вино, които никога няма да се изперат, и някакви петна от храна, които датират от години назад. Плячката от мола ни чака в торбите, оставени на масичката за кафе, която също носи следи от неправилна употреба. Ореховото дърво лъщеше, когато двамата с Мат я купихме, а сега повърхността й е потъмняла и надраскана.
Трябва да заменя и двете, но не мога, поне не все още. Те бяха лоялни, удобни и верни служители и аз не съм готова да ги изпратя в рая на мебелите.
— Искам да поговорим за нещо, скъпа — казвам на Бони.
Тя ме дарява с пълното си внимание. Усеща колебанието в гласа ми, конфликта вътре в мен. Продължавай, казва ми този поглед. Всичко е наред.
Това е поредното нещо, което се надявам да оставя зад гърба ни един ден. Бони постоянно ме окуражава. Аз съм тази, която трябва да го прави, а не тя.
— Искам да поговорим за това, че не говориш.
Изражението й се променя — от съчувствено става разтревожено.
Не — отговаря тя. — Не искам да обсъждаме това.
— Скъпа. — Хващам я за ръката. — Просто се безпокоя, разбираш ли? Говорих с някои доктори. Мнението им е, че ако не говориш прекалено дълго време, може да загубиш тази способност завинаги. Дори да не проговориш никога повече, аз пак ще те обичам. Но това не означава, че го искам.
Бони кръстосва ръце. Усещам вътрешната й борба, но не мога да я разбера. До този момент.
— Да не би да се чудиш как да ми кажеш нещо? — питам аз.
Тя кима.
Да.
Поглежда ме замислена. Посочва устата си. Свива рамене. Прави го отново. Сочи. Свива рамене. За момент не мога да разбера какво иска да ми каже.
— Не знаеш защо не можеш да говориш?
Тя кима.
Да.
Бони вдига показалец. Това може да означава „но“ или „почакай“.
— Слушам те.
Посочва главата си. Не мога да разбера какво ми показва.
Отново ми е необходимо време, за да стопля.
— Не знаеш защо не можеш да говориш… но мислиш по темата? Опитваш се да разбереш каква е причината?
От облекчението, изписано на лицето й, осъзнавам, че съм улучила десетката. Мой ред е да се разтревожа.
— Но, скъпа… не искаш ли някой да ти помогне за това? Мога да те заведа на терапевт…
Бони скача от дивана, притеснена е. Започва да размахва ръце.
Няма начин, няма, ах-ах.
Този й жест не се нуждае от обяснение. Разбирам го на мига.
— Добре, добре. Без терапевти. Слагам ръка на сърцето си. — Обещавам.
Това е поредната причина, поради която мразя убиеца на майката на Бони, независимо че е мъртъв. Той беше терапевт и тя го знае. Извергът уби майка й пред нея, както и всякакво доверие в професията му.
Притеглям я в прегръдките си. Непохватна и груба съм, но тя няма нищо против.
— Съжалявам, скъпа. Просто… се тревожа за теб. Обичам те. Страхувам се, че никога няма да проговориш.
Бони сочи себе си и кима.
Аз също, казва тя.