Дейвид Линдзи
Лицето на убиеца
На Джойс
1
Мексико Сити, парк „Линкълн“
— Нещо не е наред.
Това бяха първите думи, изречени нетърпеливо от Минго. Дори в сенките на парка другият долавяше безпокойството му.
— Какво има?
Гласът му беше овладян, с мек тексаски акцент. Наближаваше четирийсет, беше с десет години по-възрастен от Минго и далеч по-опитен. Въпреки това нервността на по-младия го свари неподготвен.
— Халил го няма от три дни. Не знам къде е. Когато се върна преди два дни, първата му работа беше да се срещне с някакъв тип, когото не познавам. Наел е стая в Такубая, недалеч от жилището на Халил. Видях ги заедно в едно кафене.
— Как изглежда?
— Плешив, около четирийсетгодишен, пълен. Прилича на чиновник. Много сериозен. Нито веднъж не се усмихна. Тази сутрин в същото кафене се срещнаха с Ахмад.
— Тримата ли?
— Да.
Това противоречеше на строгите правила на оперативната дисциплина. Минго постъпваше правилно, като го докладваше.
— Добре.
По едно време всички станаха някак напрегнати и нервни. Нещо се беше случило. Нещо важно.
За място на срещата бяха избрали широката алея, която пресичаше дългия тесен парк по средата, между статуите на Линкълн от едната страна и на Мартин Лутър Кинг от другата. Беше привечер в дъждовния сезон и алеите все още блестяха от следобедния дъжд, който валеше всеки ден по едно и също време, за да разхлади въздуха и да отмие душния смог над града.
Когато тръгнаха, по-младият мъж изостана малко зад другия, все едно че не се познаваха, после завиха по алеята, опасваща парка. Отправиха се към кулата с часовника в западния край. Мъжът отпред не забавяше крачка, за да запази разстоянието помежду им. Стигнаха до мястото, където улица „Лафонтен“ пресичаше парка вдясно от тях.
— Нещо друго? — попита тексасецът.
Онова, което по-младият му каза, беше интересно и допълваше общата картина. Трябваше да го чуе. Но не беше новина. Беше им наредено да се срещат само ако има нещо важно, което съществено би повлияло на операцията.
— Мисля, че открих твоя човек.
Тексасецът дори не наруши ритъма на нехайната си походка. Нетърпението беше грешка. Винаги.
— Кой по-точно?
— Момчетата ми, които снощи наблюдаваха къщата ти, засекли някакъв тип в парк „Мексико“. Останал там час и половина. Наблюдавал къщата с бинокъл за нощно виждане. Томас се промъкнал с фотоапарата с нощния телеобектив и го заснел. Само една снимка. Дяволски прилича на Байда.
Минго подаде един плик на тексасеца.
— Виж сам.
Ето това е. Смисълът на дългите месеци неуморна работа. Смисълът на безкрайното търпение и усилия, планиране и рискове.
— Някаква друга информация, че той е тук? — попита тексасецът с привидно спокоен глас и прибра плика в джоба си.
— Не се е появявал другаде, ако това имаш предвид.
— Снощи, казваш.
— Да. От девет и половина до единайсет.
— Опитаха ли се да го проследят?
— Не.
Добре. Много добре. Минго си заслужаваше парите. Правеше точно онова, което се искаше от него, и нищо повече. Добре са го обучили. Следвай инструкциите точно. Дори когато можеш да направиш повече, не го прави. По този начин всеки знае точно какво си свършил и докъде е стигнала операцията.
— Сигурен ли си, че е той?
— Да.
Макар че паркът се намираше в триъгълника между спокойни улици, шумът от уличното движение бумтеше в настъпващия мрак. Всъщност „Пасео де ла Реформа“, главният градски булевард, се намираше само на няколко преки. А двайсет и два милиона души бездруго вдигат невъобразим шум.
Заобиколиха ъгъла и пресякоха под кулата с часовника. Беше изненадан, че Байда наблюдава дома му. Очакваше най-напред да го засекат край къщата на Ахмад. Би било по-логично. Но прекалено логичното е подозрително. Ако във всичко това имаше логика, то той нямаше да се заеме с тази работа. Нямаше да губи толкова време в клаустрофобичните стаички на страха, в тъмните камери на собственото си въображение, където не достигаше въздух.