— Имам писмо от нея — добави Бека. — Можете да го прочетете.
Бърн се изненада. Ако беше на мястото на Бека Хейбър, единственият човек в цяло Мексико, при когото би отишъл, щеше да е доктор Де Ачевес. Фактът, че не се е обърнала към някого от десетките по-ниско квалифицирани специалисти, пръснати из страната, говореше, че Хейбър не е за подценяване.
Тя го гледаше втренчено, опитвайки се да прочете мислите му. Стоеше на два метра от него със скръстени ръце, подпряла рамо на стъклената стена. Истината беше, че в момента не бе затрупан с работа, а и по телефона тя бе предложила да удвои хонорара му, ако веднага се заеме с нейната поръчка. Звучеше примамливо. Не виждаше причина да не приеме.
Разбира се, не биваше да забравя реакцията на Алис, но той отново си повтори, че ако Алис долавяше фалш в историята на Хейбър, това не я поставяше непременно в категорията на извършителите на смъртни грехове. Възможно бе Хейбър да е имала връзка с най-добрия приятел на съпруга си и да не иска да се разбере. Може би съпругът й бе имал връзка със сестра й и, естествено, тя желаеше да го скрие. Може изобщо да не е била омъжена за него. Може би… по дяволите, всичко бе възможно.
— Добре — каза той. — Ще го направя.
— Чудесно — отвърна тя, но изразът на лицето й изобщо не беше възторжен. Може би изпитваше някакво облекчение, но само толкова. Не изглеждаше щастлива, че най-после нещата ще се изяснят. По-скоро се държеше като при успешно приключване на делови преговори.
— Ще трябва да го оставите каза той.
— Да, добре. Кога… ще бъде готово?
— Нека го огледам на спокойствие. Ще ви се обадя утре.
Остави му име и телефонен номер в хотел край езерото в центъра на града.
Това беше всичко. Тя не пожела да му задава повече въпроси. Не пожела да й обяснява подробности като например с какво ще започне. Не попита — както често правеха частните му клиенти — дали може да наблюдава работата му.
Бека Хейбър бе свършила това, за което бе дошла, и предпочиташе да си тръгне.
Не можеше да я вини. Поведението на Алис вероятно я бе изнервило.
Бека се приближи до масичката, угаси цигарата си в пепелника и си взе чантата. Под неодобрителния поглед на Алис тръгна към вратата, без да се озърта.
Край портата на вътрешния двор той й каза, че ще й позвъни на другия ден, после я проследи с поглед, докато се качи в колата си и потегли.
Когато се върна в ателието, Алис бе отворила един от високите тесни прозорци на страничната стена и изхвърляше цигарата, която Бека Хейбър бе оставила в пепелника.
— Ако някаква мелодия е издула платната — каза тя хапливо, — било е далеч от косата й.
Върна празния пепелник на масата.
— Браво — каза Бърн язвително. — Беше страхотна, Алис. Какво, по дяволите, ти стана?
Тя сви рамене, седна на табуретката си и започна да рисува. Той стоеше с ръце в джобовете и гледаше черепа на масичката.
— Е, на работа.
— Без много старание — каза тя с нарочно безразличие, без да вдига очи от скицника. — Така или иначе, четките няма да се чувстват като женски цветя.
Бърн я погледна. Понякога се чудеше на себе си и на нея. Да говориш с Алис бе като да говориш със себе си, тъй като всъщност нямаше кой да те чуе. Но често пъти му се струваше, че тя го разбира. Ако Алис не знаеше, че не общуват, тогава кой, по дяволите, е той, та да се тревожи? Справяха се, каквото и да се случеше.
— Ядоса те, нали? — каза той и се приближи до масичката. — Никога не съм те виждал такава. — Седна на канапето и заразглежда черепа. — Може да е какво ли не — добави той след малко. — Само бог знае колко лъжи чуваш за един ден. — Пресегна се и взе долната челюст. — Малки лъжи. Големи лъжи. Дори не подозираме, че ни лъжат. Е, и какво, ако подозирахме?
Зъбите бяха здраво прикрепени към костта. Мъжът не е бил стар. Може би на неговата възраст. Той взе черепа и внимателно намести издатините на челюстта в темпоралните ямки. Погледна го отстрани, после го обърна с лице към себе си.
— Колко ли лъжи са произнесли тези челюсти — каза той. — Сигурно затова нещастникът е бил убит.
Алис рязко затвори скицника и Бъри погледна часовника си. Винаги беше точна до секундата. Алис се изправи. Излязоха навън, минаха през вътрешния двор и зачакаха майка й под мескитовото дърво.
6
След като изпрати Алис до колата на майка й, Бърн се върна в ателието и взе писмото от доктор Де Ачевес, което Хейбър бе оставила на масичката. Беше кратко, делово и конкретно. Освен вече казаното от Хейбър доктор Де Ачевес пишеше, че според нея черепът принадлежи на мъж, наближаващ или попрехвърлил четирийсет години. Бърн наистина щеше да възстанови лицето на мъж приблизително на неговата възраст.