Алис се разшава неспокойно. Бърн бе забелязал, че от няколко минути е престанала да се занимава с раната на Сузана и внимателно наблюдава Сабела. Нещо в него я дразнеше. Господи, моментът никак не бе подходящ за някой от пристъпите й.
Тя усети, че Бърн я гледа.
— Той не прави каквото прави — отсече тя, като обърна очи към Бърн и поклати възмутено глава. Цялото и поведение говореше, че Сабела не е успял да я заблуди. — Не на истинското място, не и с истинските думи.
— Всичко е наред — успокои я Бърн, очаквайки реакцията на Сабела. — Няма нищо.
— Какви ги дрънка, по дяволите? — попита Сабела, мръщейки се подозрително. — Какво й става?
— Тя… е болна — отговори Бърн. — Има мозъчно увреждане.
Сабела се обърна към нея. В отговор Алис го изгледа сърдито. Неодобрението й беше очевидно за всички.
— Какво има? — попита отново Сабела.
— Виж, кажи какво искаш — каза Бърн. — Вече съм извън играта.
Сабела отмести подозрителния си поглед от Алис.
— О, искаш да те оставя на мира значи… — Той се замисли.
Бърн бе озадачен. Разбира се, че Сабела лъжеше за нещо и Алис го бе усетила. Но светът на Сабела не беше място, което тя можеше да проумее. Лъжата не беше нещо необичайно в неговата Страна на чудесата, където всяка произнесена дума бе като шахматен ход, незавършен сам по себе си, но винаги предвиждащ ответния ход на противника, преди още самият той да е решил какъв ще бъде той. Алис не можеше да знае, че лъжата бе за Сабела като въздуха, който диша. За Бърн и Сабела това не бе неискреност, а нормално поведение.
Но нещо друго в реакцията й го тревожеше. Сабела не бе казал нищо, което да не е вярно. Не бе излъгал в нищо. Тогава какво я бе подразнило? Сарказмът му? Грубите думи към Сузана? Може би, но Алис никога не бе реагирала по такъв начин на друго, освен на лъжите. Но и никога не бе я виждал уплашена. Един бог знае как щеше да й се отрази това.
— Не мога да ти помогна — каза Бърн, за да приключат.
Но знаеше дяволски добре, че Сабела не е дошъл просто да задоволи любопитството си.
58
— Брат ти — каза Сабела на Бърн, гледайки го втренчено — беше добър, но не колкото Гази Байда. И никога нямаше да бъде. Още когато се срещнаха в Сиудад дел Есте, надпреварата между тях започна. Джуд се опитваше да подмами Гази в Мексико и за да го постигне, бе решил да се преструва, че много-много не го е грижа. Че не е особено заинтересован. Разбираш ли това… Пол?
— Да.
Бърн забеляза колебанието, с което Сабела изрече малкото му име. Забеляза и още нещо, убегнало му през изминалите пет минути. Също като в хотел „Паломари“ Сабела се опитваше да прикрие огромното си вътрешно напрежение. По слепоочията му изби пот, а в привидно спокойното му държание се прокрадваше нервност.
— Нехаен. Незаинтересован. Ако стане добре. Ако не стане — все тая — каза Сабела. — Когато играта се играе добре — а Джуд я играеше много добре, наистина, — човек лесно може да се подлъже. Ако обектът — в случая Гази усети, че това безгрижие е просто игра, всичко свършва. Но Джуд бе превъзходен актьор. Сякаш между другото ти предлага сделка, която е по-изгодна за него. Преструва се, че не е пресметнал това, но знае, че на теб ти е ясно. После те пита съгласен ли си, или не. Залага всичко на поведението си и на момента, в който обектът може да каже „Отказвам се“. Ако го каже, всичко свършва. За да поемеш подобен риск — всичко или нищо, — се иска доста кураж.
Сабела погледна двете жени, после отново се обърна към Бърн.
— Но знаеш ли какво — продължи той. Незаинтересоваността — истинската незаинтересованост — е примамлива. Защо? По същите причини, заради които са примамливи златото, перлите или любовта. Защото се срещат рядко.
Сабела се наведе още малко напред, сякаш се готвеше да сподели някаква тайна.
— Гази Байда виждаше себе си в Джуд — каза тихо той. — Виждаше, че с очите на Джуд го гледа негов двойник. И той прие предизвикателството. Защо? Защото няма по-голямо предизвикателство от това да заложиш всичко — дори живота си — срещу човек, който е съвсем същият като теб. Гази прие предизвикателството на Джуд и дойде в Мексико Сити, съзнателно предоставяйки му преимущество.