Падаха прегърнати.
Полетът продължи цяла вечност.
Бърн бе заровил лице в потната риза на Байда. Усещаше мириса на страха и яростта му, стегнатите мускули и силата им и дори болезнено бавното туптене на сърцето му, борещо се за живот дори в полета през лунната светлина над езерото.
59
Тя живееше в „Таритаун“, един от старите квартали на Остин, с тихи улици, засенчени от дървета, стари като самия квартал. Дворът и двуетажната тухлена къща се криеха зад плътната стена от високи дъбове. Единствените огрявани от слънцето места бяха в началото и края на дъговидната алея, където двойки яркочервени мирти оформяха красиви арки, под които минаваха всички посетители на влизане и излизане.
Сузана паркира стария черен триумф на Бърн пред къщата и двамата бавно тръгнаха към входа. Бърн все още бе схванат и многобройните рани все още го боляха, но той бе твърдо решен да не го показва през следващите един-два часа. За щастие, десетките шевове по тялото му, освен тези на носа и под лявото око, бяха скрити под ризата с дълги ръкави.
Изкачиха няколкото стъпала до предната веранда. Сойки и присмехулници чуруликаха в ритъма на старата пръскачка в единия край на двора. Бърн тъкмо изкачи и последното стъпало, когато входната врата се отвори и на прага излезе да ги посрещне жена, наближаваща седемдесетте. Тъмната й, силно прошарена коса бе вдигната на кок. Тя се усмихна и без да се бави, тръгна към Бърн.
— Пол — каза приветливо жената и го прегърна.
Не го болеше — по-скоро той не позволяваше на болката да надделее. Тя го притисна близо до себе си, плътно обгърнала го с ръце. Бърн усещаше дъха й, желанието й да го поеме в себе си, да го задържи вечно в прегръдката си. Но след миг го пусна и се вгледа в очите му. Забеляза шевовете, но очите й виждаха нещо съвсем друго. После се обърна към Сузана.
— Сузана, извинявай, моля те.
Прегърна и нея и я целуна леко по бузата.
После отново се обърна към Бърн, за да провери още веднъж дали пред нея стои синът й. Взря се в лицето му и Бърн си даде сметка за чувствата, бушуващи в душата й и помитащи всякаква логика. След миг се опомни.
— Извинете ме — каза тя, като протегна ръка и докосна рамото му, сякаш пробудена от вълшебен сън. — Хайде, да влезем вътре.
Последваха я в прохладата на къщата — стара и просторна, с всекидневна, стълбище, трапезария и голяма кухня, с изглед към градина с тухлена стена в задния двор. Съвсем непринудено ги покани да седнат на масата там.
— Искате ли чай с лед?
— С удоволствие — отговори Бърн и докато Сузана помагаше на майката на Джуд Лърнър, той застана до прозореца и се загледа навън.
Имаше голям басейн за птици, слънчев часовник, който не можеше да показва времето в плътно засенчения двор, градински мебели. Джуд бе израсъл в този двор, в тази кухня, с тази мила жена като своя майка. Кухнята миришеше на семейство и спомени.
Заговориха за общи неща. Бърн й разказа за живота си, за дома си, за работата си. Тя скачаше от тема на тема, малко смутена от положението си. Разказа за детството на Джуд, после се оплака, че през последните години не го виждала толкова често, колкото й се искало.
Бърн гореше от нетърпение, но се опитваше да не го показва. И все пак скоро насочи разговора към неотдавнашните събития, спазвайки ограниченията, които Сузана и Гордън му бяха поставили. Каза й каквото знаеше за миналото си — малкото, което леля му бе споделила с него, преди да замине за Мексико Сити.
Докато говореше, Реджайна Лърнър го поглъщаше с очи. Той усещаше втренчения й поглед. Щеше да се смути, ако не беше преживял нещо подобно, докато бе Джуд.
Накрая вече не можа да се стърпи и зададе въпроса.
— Мисис Лърнър, имате ли представа кои са нашите биологични родители?
Тя се засмя — същата меланхолична и разбираща усмивка като на леля му, когато я посети в Хюстън и й зададе същия въпрос.
— Можеш да ме наричаш Реджайна — каза тя. — Става ли? — Поколеба се за миг, после добави: — Години наред не знаех. — Тя погледна встрани, после се наведе над ръцете си на масата. Джуд тъкмо бе завършил университета… — Тя вдигна очи към Бърн. — Знаеше, че е осиновен, но никога не беше проявявал интерес към биологичните си родители. Не знам защо. Повечето хора се интересуват. Но той не. Знаеше също, че с радост бихме му помогнали да ги открие, ако пожелае. Но той никога не поиска да ги издирва.