Тя отново се вгледа в ръцете си, усмихна се и поклати глава.
— И ето че един ден… и досега ми е толкова странно… на вратата се позвъни. Беше непозната жена, която направо заяви, че е майката на Джуд и че иска да говори с мен. Беше студен дъждовен ден в началото на декември и камината във всекидневната гореше. Беше премръзнала. Направих й кафе. Седнахме и разговаряхме няколко часа. Не ми каза името си. Помолих я, но тя отказа.
Реджайна отпи от чая си и на Бърн му се стори, че търси най-точните думи. Погледна Сузана, която се бе втренчила в жената.
— Каза ми — продължи Реджайна, — че е болна от рак в напреднал стадий и че иска да ми разкаже за произхода на Джуд, докато все още е в състояние да го направи. Че аз трябваше да реша дали да кажа на Джуд. Но тя не искаше истината да бъде погребана заедно с нея.
Реджайна въздъхна и заразказва.
— Живеела в малко градче в южните щати — не пожела да спомене името му. Когато била на седемнайсет, открила, че е бременна от сина на известен в окръга съдия. Семейството на момчето настоявало да направи аборт, за да не избухне скандал. Родителите й — баща й имал бакалничка — не се съгласили: казали, че искат детето и че не се срамуват от нищо, освен от това, че момчето не е на страната на дъщеря им. Тогава съдията започнал да оказва натиск върху семейството. Банките изведнъж поискали незабавно погасяване на кредитите им; застрахователните полици били анулирани по странни причини… Реджайна поклати глава. В малките градчета уважението към хората на властта е примесено със страхопочитание. Както и да е, накрая момичето избягало, за да спаси родителите си от гнева на съдията. Те били съкрушени, но тя не им казала къде е. Съдията наел частни детективи, за да я намерят.
Реджайна въздъхна отново.
— Тъжна и жалка история. Докато бягала и се криела, девойката открила, че очаква близнаци. Дошло й много — работела като слугиня, била бременна и неомъжена, посещавала болници за бедняци. Когато момчетата се родили — не ми каза къде, — тя се качила на автобуса и отишла в болница „Сейнт Джуд“ в Мемфис. Оставила едното дете там. Джуд. Така го кръстили акушерките. Ние запазихме името. Занесла другото бебе някъде другаде. Не каза къде. Предполагам, в „Ланиър Мемориъл“ в Атланта, както спомена ти.
— Но защо е решила да раздели бебетата? — попита Бърн.
Реджайна кимна.
— Историята се разчула, както обикновено се случва. Семейството на съдията се засрамило и се принудило да промени легендата. Пуснали слух, че момичето е отвлякло децата, че синът им отчаяно се опитва да получи попечителство, каквото по право му се полага, и че момичето очевидно е безотговорно. Съдията отново наел частни детективи, за да я открият. Когато майка ти научила, се заклела, че никога няма да позволи на съдията да види децата й.
Реджайна погледна Бърн. Когато отново заговори, гласът й бе изпълнен със съчувствие и тиха мъдрост след дългите години, през които бе наблюдавала несправедливостите на живота, които я бяха научили колко опасно е да съдим прибързано хората.
— Трябва да я разбереш. Била е млада и неопитна. Мислела е, че съдията има връзки навсякъде, не само в малкия й роден град. Решила, че единственото, което може да направи, е да ви раздели. Детективите много по-лесно биха открили бебетата, ако са заедно. И така, оставила ви в различни болници, в различни градове.
Бърн бе удивен, но вече се досещаше за продължението.
— Архивите на „Сейнт Джуд“ били запазени — каза той. — Това й помогнало да ви открие, когато след време отишла там.
Реджайна кимна.
— А архивите в „Ланиър Мемориъл“ липсват.
— Изглежда, така е било. — Тя кимна. — Да.
— И години по-късно — каза Сузана, — когато от ЦРУ дошли при вас за рутинното си интервю във връзка с постъпването на Джуд при тях, вие сте им казали, че Джуд има брат близнак.
— Да.
— Казахте ли на Джуд, че майка ни е идвала тук? — попита Бърн.
— Да, разказах му всичко, както го разказвам и на вас.
— Значи е знаел, че има брат.
Тя кимна.
— И как го приемаше?
— Измъчваше се. Както казах, жената не остави име, не даде никаква информация за себе си. Смяташе, че така е по-добре. Каза, че майката на Джуд съм аз и такава трябва да си остана.
— И после… просто си тръгна?
— Да, но преди това, докато седеше пред камината във всекидневната, отвори чантата си и извади малък плик и ножици. Отряза кичур от косата си и го сложи в плика. Залепи го и го остави до чашата с кафе. „За ДНК — каза тя. — И може би за спомен“. Дойде да я вземе такси. Спомням си как стоях на прага и гледах пушека, който излизаше от ауспуха в студения сив въздух, докато колата се скри зад ъгъла. Не знам защо — тя сви рамене, усмихна се и наклони глава на една страна, — но гледката ми се стори много тъжна.