Утешаваше го и Алис. Оцеляването й не му напомняше за загубата. Напомняше му само, че всичко се променя, че нищо не е сигурно и че има степени на загубата, но и на надеждата. Не беше сделка — живота на Тес срещу живота на Алис. Нямаше значение коя е живата.
Нещата бяха такива, каквито са. Съдбата нямаше пръст в тях; нямаше мрачен и коварен замисъл. То просто се беше случило, също както бризът променяше посоката си, както се появяваше мирис на дим — усещаш го за миг, но после се разсейва във въздуха и не се завръща.
7
Вашингтон
Ричард Гордън вървеше по дългия коридор на третия, последен етаж на мотела в един от търговските райони на Феърфакс, щата Вирджиния. Мотелът изглеждаше безличен и стерилен като празен лист хартия или повърхността на луната. Но си личеше, че е имал и има посетители. Собствениците се опитваха да прикрият този факт, напоявайки синьо-зелената пътека с огромни количества антисептичен ароматизатор — доказателството, че спазват правителствените хигиенни разпоредби.
Той спря пред вратата с търсения номер и почука. Голите стени на коридора се сливаха в далечината под луминесцентното осветление. С годините срещите в мотелски стаи ставаха все по-потискащи. Те олицетворяваха мръсната работа, с която той и колегите му се занимаваха, подигравка с високите идеали, с които бяха започнали кариерата си и за които не се сещаха често, а понякога напълно забравяха.
Когато вратата се отвори, той влезе в стая, осветена от хладните отблясъци на халогенната улична лампа близо до прозореца.
— Ричард? Добре, добре — произнесе сподавен глас и Лекс Кевърн обърна якия си гръб, отдръпна се от вратата и остави Гордън сам да я затвори.
Не си стиснаха ръцете, макар да не се бяха виждали почти цяла година. Въпреки факта, че не се харесваха много, работеха заедно по операция, определена като „безотчетна“. Това бе ново обозначение за специален вид операции, подсказващо, че те са по-скоро нелегални, отколкото секретни. Тоест че освен за шепа хора — неколцина от Оперативен отдел към ЦРУ и няколко души от Националния съвет за сигурност — операцията не съществуваше.
Гордън се огледа. Бяха сами. Светлината се процеждаше през щори на хоризонтални ивици и осветяваше мебелите, закупени на едро през 1975 г. Въздухът беше застоял и тежък, с дъх на стомашни газове. На леглото лежеше отворено куфарче с разбъркано съдържание, сякаш нещо е било набързо измъкнато изпод внимателно подредените вещи в него.
Кевърн взе дистанционното от масичката в ъгъла и се отпусна тежко в креслото до стената, под прозореца със синята светлина.
— Доста време мина — каза Гордън. — Монтевидео.
— Да, да, Монтевидео — изсумтя Кевърн.
Под струящата върху него светлина повече приличаше на сянка, отколкото на човек от плът и кръв. Протегна дебелата си ръка и екранът на телевизора трепна. Той зяпна в него.
Гордън огледа профила на Кевърн на бледите отблясъци от екрана на телевизора. Бе напълнял, но все още в добра форма. Военната прическа я нямаше, макар косата му да бе също както преди късо подстригана и добре поддържана. Беше прилично облечен, не с джинсите и разкриващата мускулите му тениска от предишните години, но дрехите му не можеха да скрият напълняването. Лекс бе в разузнаването и участваше в специалните операции от дълго време. Това винаги щеше да му личи.
— Е, какво има? — попита Гордън и седна на пластмасовия стол. Имаше и канапе, но той не искаше да сяда там. Представи си тапицерията, дълбоко пропита със зловония от безкрайното шествие на временни обитатели с лоши хигиенни навици.
Кевърн му се бе обадил по кодираната линия от Мексико Сити рано същата сутрин, за да се уговорят. Без обяснения. Но на Гордън не му трябваха обяснения. През последните шест седмици няколкото души от екипа на операция „Проливен дъжд“ говореха само за едно. Кевърн сигурно носеше нещо изключително важно.
— Получих го преди месец — каза Кевърн, без да отговаря на въпроса.
— Какво е то?
— Виж сам.
Дискът се завъртя.
Наблюдателна камера: трима мъже седят около маса. Камерата е разположена високо зад плешивия, чието лице не се вижда. Образът е леко изкривен от широкоъгълните лещи. Двамата, чиито лица се виждат, вероятно са от Близкия изток. Гласове отвън. В обсега на камерата отдясно влиза кореец, който държи автомат, следван от бял мъж и от още един кореец.