— Нещо не е в ред ли? — попита той отново.
За разлика от вчерашната й реакция, когато озадачението от видяното се бе превърнало в спокойно съзерцание, днес скицата на статива имаше обратен ефект.
Колебаеше се, наклонила глава встрани.
— Във всеки случай — каза тя внимателно — ще бъде лудост да добавиш и лице.
Рисунката беше готова, макар и в общ план. Би било грешка да се задълбочава в подробностите на този етап от реконструкцията. Някои неща бе по-добре да се довършат върху самия череп. Все пак отделните черти бяха пропорционално разположени, което бе най-важното за установяване на самоличността. Дори да бе възстановил погрешно някои индивидуални особености, лицето щеше да бъде разпознато, ако постигнеше точно съотношение между чертите и пропорциите.
Алис бавно повдигна едното си рамо, като че да се предпази от нещо, и неволно поизвърна глава, макар че не бе изгубила интерес към изображението.
— Черна песен с очи отзад — каза тя. — Но не музика, не дори плач. — Тя започна да клати глава в знак на отрицание, отначало леко, после все по-силно, а накрая отклони поглед от рисунката и се взря настойчиво в Бърн с израз на дълбоко разочарование.
— Не го искам това. Никога. Не!
Тя се нацупи, смъкна се от табуретката, взе скицника си и тръгна към канапето. Бърн бе изненадан и озадачен от реакцията й.
— Добре — каза той, докато тя се настаняваше на канапето и разгръщаше скицника. Искаш да ме гледаш как работя с глината, нали?
Алис харесваше моделирането с глина повече от рисуването, защото той не го правеше често и не бе имала много възможности да го наблюдава. Знаеше, че вече работи по черепа, защото забеляза, че е преместен на другата маса, с вече поставени очи и първите ивици глина около маркерите. Но сега сякаш отказваше да има нещо общо с това. Дори не му отговори. Беше опряла босите си крака на ръба на масичката и рисуваше в скицника си, който държеше в скута си.
Още по-озадачен, Бърн седна на стола, за да огледа рисунките от нейната позиция. Той се взря в лицето, сякаш го виждаше за пръв път. Точността на пропорциите го удовлетвори. Какво толкова обезпокоително бе забелязала тя, по дяволите? След няколко минути се отказа и се зае с работата по черепа.
Към обед спря и двамата отидоха до Фар Пойнт Грил със стария триумф. С тъмните очила и весела усмивка Алис приличаше на безгрижно дете. Ходеха там на всеки две седмици, когато Дана даваше доброволни дежурства в приюта за малтретирани жени в болницата „Ситън“, както беше и днес. Алис обичаше да гледа как платноходките влизат и излизат от яхтклуба, а фактът, че едва не загина в злополуката с лодките, изобщо не я притесняваше.
Кейти познаваше Алис отпреди злополуката и от чисто съчувствие бързо се бе научила да разбира несвързаните й приказки. За някои хора това бе по-лесно, отколкото за други. Някои се смущаваха, като чуваха това привлекателно момиче да им говори със синтаксиса на Алиса в Страната на чудесата. Необходимо бе въображение и способност за самоирония.
Върнаха се в ателието след малко повече от час. Алис умишлено избягваше работната маса, където Бърн реконструираше лицето за Хейбър, и отново се настани на канапето. Бърн пусна Бах, защото му се стори, че тя е в настроение за такава музика. След двайсетина минути Алис остави скицника на масичката, сви се в единия край на канапето и скоро заспа.
Проблемите със скулптурата започнаха веднага след като контурите на лицето се появиха от глината. Още от самото начало Бърн се улови, че допуска типичната за начинаещите съдебни художници грешка — проектира собствените си черти върху глинения модел. На няколко пъти отново прегледа мерките, провери плътността на тъканта, разположението на костите и разстоянието между тях. Числа, които бе определил само преди часове и вече знаеше наизуст.
Още по-странното бе, че работеше с череп в идеално състояние. Това почти не оставяше място за догадки и предположения. Което поставяше под въпрос професионализма му. Не беше самонадеян, но беше уверен в способността си да „разчита“ черепи и в уменията си на художник.
Но нещо не беше в ред. Имаше нещо сбъркано. Всяка корекция просто водеше до нова вариация на същата тема. Нищо съществено не се променяше в реконструираното лице, тъй като основните показатели си оставаха същите, все едно колко пъти измерваше черепа и проверяваше справочните таблици за тъканта. Тъпчеше на едно място.