Той се размърда и смени темата.
— Кажи ми само едно — поинтересува се Гордън. — Питам просто от любопитство. Откъде, по дяволите, изрови черепа на Джуд?
— Един от корейците — отвърна Кевърн. — Преди да го убият при наркоакцията, имахме възможност да го поразпитаме. Оказа се, че тъкмо той е изхвърлил телата. Той и приятелчетата му. На едно сметище.
Кевърн млъкна за миг, за да остави събеседника си сам да се досети.
— Намерихме го — сви рамене той. — Под стар радиатор от камион и други боклуци. Полудивите кучета го бяха ръфали. Също и опосумите и котките. Беше на части, пръснати наоколо. Взехме каквото намерихме. Отначало не повярвахме на жълтия — мислехме, че това не е Джуд. После открихме главата. Плъховете я бяха оглозгали до кокал, но не бяха гризали костите. Чистичка като лабораторен образец. Знаех колко пломби има, така че… Застреляхме жълтото копеле още там и го оставихме на мястото на Джуд. Един вид размяна. Плъховете адски се зарадваха.
— Мамка му! — изруга Гордън и отпи още една глътка. — А жената, която занесе черепа на Бърн?
— Платихме й и изчезна.
Гордън премисляше чутото. По дяволите, та той не беше спирал да го премисля от мига, в който за пръв път чу плана на Кевърн. Когато го представи пред групата, онези зяпнаха, но колкото повече мислеха за него, толкова повече им се струваше като невероятна възможност. Особено на фона на ужасната алтернатива.
Един от решаващите фактори в полза на одобрението на плана бяха миналите успехи на Кевърн. Беше си спечелил уважение. И не само заради тях. След като премислиха всичко, в края на краищата групата застана на страната на дявола, когото познаваха, колкото и луд да беше, защото дяволът, когото не познаваха, бе далеч по-страшен.
— А идеята… да го направиш по този начин, като му изпратиш черепа на брат му? — попита Гордън.
— Казах ти — отвърна Кевърн. — Идеята бе да го подготвим емоционално, преди да се срещнем. Той е съдебен художник, Горди. Искахме да си поблъска главата, да възбудим любопитството му. Искахме да е мотивиран и да е набрал скорост, преди да отидем при него.
— Знам, знам, спомням си, но какво ще стане, ако вземе, че се уплаши?
Кевърн поклати глава.
— Не. Изключено. Според нас той много прилича на брат си. Ако на негово място беше Джуд? Съмняваш ли се как би постъпил той?
— Но нека само се запитаме: ами ако не е убеден? — настоя Гордън.
Кевърн го погледна в очите.
— Мондрагон ще го убеди.
Ето за това Гордън бе предупредил Кевърн. Исусе Христе, да сложиш един откачен начело на психологическа операция! Гордън погледна през масата и си замълча. С чувство на примирение той реши да остави Кевърн да прави каквото е намислил. След двайсет и четири часа — най-много четирийсет и осем — щяха да разберат. Дотогава нямаше да му се бърка.
— Добре — каза той накрая. — А партньорът на Джуд? Мехия ще трябва да подготви Бърн, нали? Предполагам, това ще предизвика известен стрес.
— Мехия си я бива. Точно затова ги подложихме на голямото изпитание в началото, не помниш ли? Тия двамата бяха сред най-добрите, които някога са се обучавали във Фермата. Малцина са като тях. Мехия ще направи каквото трябва, а то идва от мен. Взимаме я на борда.
Откъде намираха тия хора? Гордън бе наблюдавал петмесечното обучение на тези двама агенти, преди да ги включат в екипа на „Проливен дъжд“. Тогава то му се бе сторило ненужно тежко и той го бе отдал на прекаления ентусиазъм и престараване на момчетата от Фермата. Но това си беше тяхна работа и в крайна сметка Гордън бе оставил нещата изцяло в техни ръце.
Сега психологическата подготовка му се струваше добре планирана. Не искаше да мисли какво очаква Мехия и Бърн в опитите им да спасят операцията след смъртта на Джуд Лърнър.
— И последно, Лекс — каза Гордън, вдигна чашата си и я изпразни на един дъх. После я остави на масата, побутна я бавно, докато се допря до дебелата ръка на Кевърн, и я остави там. — Унищожавайки групата на Халил, не си дал възможност на Байда да научи, че Джуд е бил шпионин, но на мен ми се струва, че в същото време си си създал голям проблем. Преди всичко, как, по дяволите, ще разбереш кой е предал Джуд?
Стори му се, че забелязва сянка на колебание в очите на Кевърн, но кой знае, може би се лъжеше. Може би просто му се искаше да го забележи, за да се увери, че у Кевърн все пак е останало нещо, способно да го стресне.