Той стоеше под една от скритите лампи и Бърн просто не можеше да откъсне очи от ужасяващата гледка.
На фона на липсващото лице устните на Мондрагон изглеждаха неестествено изпъкнали, макар и това да бе илюзия, дължаща се на отсъствието на лицева тъкан. В действителност Мондрагон имаше единствено очи и устни. Без тях Бърн не би допуснал, че тази влажна и лъщяща маса е остатък от човешко лице.
— Огледайте ме добре, мистър Бърн. Задоволете любопитството си. Приел съм факта, че съм истинско зрелище, и колкото по-бързо го приемете и вие, толкова по-скоро ще можем да поговорим за далеч по-сериозни неща.
Мондрагон се приближи към Бърн, който едва се сдържа да не отстъпи назад. Мондрагон вдигна ръка и напръска лицето си с малък флакон, скрит в шепата му. Капчиците влага проблеснаха в светлината, преди да изчезнат.
— Може би не забелязвате — каза Мондрагон, — но… фасадата ми — тонът му стана саркастичен… — е покрита с прозрачна мембрана. Чудо на съвременната медицина. Антисептична бариера. Но тя диша и изисква овлажняване. Флаконът съдържа и необходимите болкоуспокояващи средства.
Той извърна глава, за да може Бърн да я огледа от различни ъгли. Очите му сякаш се управляваха дистанционно. Кожата на лицето му бе свалена покрай косата, пред ушите, чак до гърлото.
Бърн забеляза, че устните му са прецизно изрязани и изолирани от останалата обезобразена плът. На горната устна бе останал малко от филтрума, а на долната — част от ментолабиалната бразда. Околната тъкан бе премахната до ъгълчетата на устните, което създаваше илюзията, че едва ли не висят свободно над разранената тъкан наоколо. Очевидно Мондрагон бе получил сериозно увреждане на нервите и мускулите в тази област и вероятно бе преминал през продължителна терапия, за да може да говори почти без затруднение.
— След няколко седмици започвам серия от операции за присаждане на тъкан, които ще продължат до края на живота ми — произнесе устата на Мондрагон, който извъртя изпъкналите си очи към Бърн. — Никога няма да имам прилично лице, по-скоро нещо като… калъф, който да смекчава отвращението на хората при вида на тази… рана.
Бърн не знаеше какво да каже. Не беше отвратен, но смайването му го караше да се чувства притеснен. Въпреки това продължаваше да гледа. На някои места плътта бе изрязана дълбоко, чак до подкожната тъкан и самите мускули. Без кожа и отличителни особености бе невъзможно лицето някога да добие изражение.
— Някакви въпроси? — попита Мондрагон. Държеше се като в час по анатомия, сякаш въпросното лице бе на чужд човек. Но то бе негово и това правеше безпристрастието му неестествено, а преструвката, че след няколкото минути подробен оглед очаква хората да се правят, че вече не забелязват обезобразеното му лице, сама по себе си изглеждаше патологична.
Бърн не отговори.
— Тогава да смятаме, че урокът по анатомия е приключил — каза Мондрагон, погледна го и отново напръска лицето си. — Чудесно. Насам, моля.
15
Той се обърна и Бърн го последва в здрача към ъгъла край прозорците, които гледаха към града. Група небостъргачи в центъра се извисяваха в нощното небе. Слязоха едно стъпало по-надолу, до фотьойлите и канапетата, подредени край стъклената стена. Мондрагон седна на един от фотьойлите, така че главата и краката му останаха в сянка, а ивицата мека светлина падаше косо върху елегантно облеченото му тяло. Бърн си избра място под ъгъл спрямо Мондрагон.
От сенките се появи млада жена и сложи чаша с питие върху ниската черна поставка до лакътя на Мондрагон. Тя се наведе и красивото й лице се скри в сянката около главата му. Бърн чу съскането на съгласните, докато му шепнеше. Странна картина: две красиво облечени тела, приближили глави в мълчаливо общуване в мрака.
После жената се изправи и излезе от стаята.
— Каква ирония — каза Мондрагон. — Имам предвид факта, че сте съдебен художник. — Той млъкна, после посочи пространството зад Бърн, където бяха прозрачните кубове с изящните скулптури. — Какво ще кажете за моята колекция?
— Прекрасна е — отговори Бърн. — Изключително постижение.
— Тези са ми любимите. Имам и други, общо почти петдесет.
— Кой ги е правил?
— Бог. — Откъм сянката прозвуча тих хриплив смях. — Това са истински лица.
Истински лица. Бърн не можа да се сдържи и погледна към здрача зад себе си, в който плуваха смътно осветените витрини. Като си представи точковидната структура на кожата и тънките яркочервени очертания на устните, го обзе чувството за нереалност.