— Подземният свят — ако изобщо там съществува нещо друго се управлява от азиатци и престъпници от Близкия изток. Има десетки хиляди мюсюлмани, сред които и терористи на Хизбула. Но не само. Това царство на беззаконието е убежище и на Хамас, както и на арийски националисти. На ИРА. И на колумбийски бунтовници. Бърлогата на изметта на човечеството. Той гние там, съвкупява се, плоди се…
Мондрагон отново взе чашата си, отпи и я остави на мястото й. В един миг главата му се мерна в светлината и обезобразеното лице зловещо се открои на фона на изисканата обстановка. Очите и устните сякаш не бяха на мястото си сред безформената маса разранена плът.
— Американското разузнаване знае за тази помийна яма от десетина години, но досега тя не е била сред приоритетите му. Просто я държаха под око. Сега обаче това е от особена важност за тях. А Хизбула е от първостепенно значение. Брат ви бе включен в операция, целяща локализирането на един от лидерите на Хизбула на име Гази Байда. Байда е неин стратег. През последните десет месеца е засичан от разузнаването в различни градове в Латинска Америка: Буенос Айрес, Монтевидео, Рио де Жанейро, Асунсион и… Сиудад дел Есте. Разузнаването в Съединените щати бе разтревожено от тази информация и предприе интензивно издирване на Байда. Брат ви бе в центъра на операцията по локализирането му. Работата му го поставяше в извънредно рискова ситуация. Преди шест седмици изчезна.
— Шест седмици? Само шест седмици?
— Да. Това изненадва ли ви?
— Донякъде. Казаха ми, че…
— Кой, жената, която ви донесе черепа ли?
— Да… Че е изчезнал преди четири месеца.
— Не — отсече Мондрагон. — Беше преди шест седмици.
Всичко ставаше твърде бързо. Любопитството на Бърн го отвеждаше по-далеч, отколкото бе очаквал. Здравият разум трябваше отдавна да се е намесил. Трябваше да му подскаже: Иди при адвоката си и му кажи, че някой ти е донесъл черепа на брат ти в кутия — брат, за чието съществуване никога не си подозирал. После го попитай какво, по дяволите, да правиш.
Мондрагон се наведе леко напред, почти излагайки на показ лицето си. Изглежда, искаше да бъде чут добре.
— Мистър Бърн — заговори той, — брат ви беше… важна фигура в този потаен свят. Той е малък и в него се взимат решения и предприемат действия, които оказват влияние във времена и места далеч от него. Хората, за които работеше, знаеха повече за него, отколкото той самият за себе си. Това не е необичайно в неговата професия. Това е начинът, по който съществува техният свят. Той го знаеше и приемаше.
Намекът бе, че Бърн ще постъпи разумно, ако направи същото.
— Вижте — каза Бърн, — всичко това звучи много интересно, но аз не знам кой, по дяволите, сте вие. Не знам дали казвате истината за… брат ми, за това, че е бил агент от разузнаването, за ЦРУ… за всичко. Дори не знам дали трябва да седя тук и да разговарям с вас. Не ми се струва много редно.
— Не ви се струва редно? — Тонът на Мондрагон бе изпълнен с презрение. — Разбирам. Добре, мистър Бърн, кажете ми какво искате да направя, за да се почувствате по-спокойно и за да ми повярвате.
Какво искам? Добър въпрос — все едно да вдигаш мизата в игра на покер. Дали иска да продължи играта? По-скоро, да. Вместо да си тръгне веднага оттук, той седеше и разговаряше с един мъж без лице и се оставяше с всеки изминал миг да бъде въвличан все по-дълбоко в игра, която и най-големият глупак би разбрал, че е опасна и пълна с мрачна неизвестност.
И все пак, докато всичко това се случваше, той се питаше дали желанието му да продължи има нещо общо с новооткритото му второ „аз“. Дали същите елементи в ДНК на Джуд, които са го накарали да заживее в тъмния шпионски свят, описан от Мондрагон, сега осигуряваха на Бърн необходимите средства, за да го последва… поне донякъде? Бе като труднопреодолимо гравитационно привличане.
— Познавам един човек от разузнавателния отдел на полицията в Хюстън — чу се Бърн да казва. — Ако той ми каже, че съм в добра компания, ще му повярвам.
— Как се казва?
— Мичъл Купър.
Мондрагон кимна.
— Ще ви оставя за малко, за да се обадя по телефона. Като се върна, ще продължим разговора си.
Той се изправи и се отдалечи в сенките. Почти веднага младата жена се появи отново. Този път като че най-после забеляза Бърн и се усмихна.
— Предполагам, че бихте пийнали нещо — каза тя.
Беше права.
— Джин и тоник — отвърна той. — И голям резен лимон, ако имате.