Тя кимна и излезе. Бърн дълбоко си пое въздух. Тая история като че нямаше край. Продължаваше да се разнищва в неизвестността, пренебрегвайки всички закони на гравитацията. Какво ли би могло да го върне обратно?
Жената донесе питието. Той остана сам. Чакаше, пийваше. Джинът му дойде добре. На няколко пъти се обърна, за да види лицата. Господи. Гледаше града, проблясваш в тъмнината зад фотьойла на Мондрагон. Беше вечер, която едва ли щеше да забрави скоро.
Бе почти привършил питието си, когато жената отново влезе. Приближи се до него и му подаде мобилен телефон.
— Мистър Купър — каза тя.
Бърн взе телефона и прочисти гърлото си.
— Мичъл?
— Да, Пол. Добре ли си?
— Да, добре съм. Благодаря, че се обаждаш.
— Виж, предполагам, че вече си разбрал за какво става дума. Току-що ми се обади един мой приятел. Няма да ти казвам името му. Работи в ЦРУ, Пол. Но всъщност ти може би знаеш повече от мен.
Той млъкна, очаквайки отговор, но Бърн не реагира. Купър продължи:
— Както и да е, познавам този човек от много години, работили сме заедно и мога да ти кажа, че е… надежден. Аз му имам доверие. Разбрах, че искаш да го чуеш от мен. Бих му се доверил за всичко. Той ми каза, че разговаряш с някого — не ми каза името му. Каза, че можеш да му имаш доверие. Можеш да му вярваш.
— Е, добре тогава.
— Слушай сега — добави Купър. — Моят човек казва, че не знае какво стана там, но… Е, тия хора са малко особени понякога. В момента в нашите среди стават странни работи. Просто бъди предпазлив. Както и да е, искам да знаеш, че имам пълно доверие на човека, който ми се обади. Е, не мога да кажа същото за този, с когото разговаряш. Тоест ясно е, че не мога. — Той се поколеба. — Разбра ли ме?
— Да. Благодаря ти.
— Добре. Е, това е. Сигурен ли си, че си добре? Звучиш малко особено.
— Не, добре съм, Мичъл. Благодаря за помощта. Извинявай, че се наложи да те обезпокоим.
— Няма нищо. Всичко е наред. Надявам се, че това искаше да чуеш.
Край. Бърн подаде телефона на жената, която чакаше до него. Тя го взе и излезе.
16
Мондрагон се появи веднага след като жената излезе. Зае мястото си в тъмния кожен фотьойл, с глава, скрита в сенките както преди. Маншетите на ризата му се белееха в приглушената светлина върху подлакътниците на фотьойла. Сред окръжаващия го сумрак Бърн различаваше само бялото на очите му.
— Впечатлен съм — призна Бърн.
— По-добре ли се чувствате сега?
— Да. Но не бих казал, че съм по-спокоен.
Мондрагон не отговори. Известно време седяха мълчаливо, после Мондрагон каза:
— Това ще ви бъде интересно, мистър Бърн. Брат ви беше и художник. Това бе негова професия, а също и прикритие. Беше получил академично образование, както бихте го нарекли вие. Учил е в Лондон. Не си спомням точно в кое училище. Беше майстор на рисунката. Голите му тела са изящни и са нещо повече от чисто академични упражнения. В тях има… душа. Но най-добър беше в портретите. Те са изключителни според мен. Умееше да прониква отвъд очите на моделите, в съзнанието им. Имаше способността да вижда… зад лицата, което му помагаше да се проявява и като отличен разузнавач.
Непознато чувство обзе Бърн. В устата му загорча. Господи. Чужди един за друг във всичко, освен мига на раждането, той и Джуд бяха гравитирали към една и съща област на изобразителното изкуство — човешкото лице, известно с безкрайното си многообразие, освен в редки случаи като този пред него.
— Вие изключително много приличате на него — продължи Мондрагон. — Освен външната прилика, у вас има много неща, които невероятно напомнят за брат ви. Понякога това е просто жест; начинът, по който обръщате глава, или…
Гласът на Мондрагон постепенно замря и Бърн изпита внезапна дълбока тъга. Миг на смущаващ, неустоим копнеж по нещо неосъществимо. Какво не би дал да можеше да поговори с Джуд! Въпросите, които би му задал, нахлуха в мислите му, надигнаха се като вълна от любопитство, която се разби в хиляди нови въпроси. И съжаление. Съжаление, че невероятното преживяване да имаш брат близнак е непостижимо, пронизало го в момента, в който осъзна, че то е било част от живота му през цялото време.
Бърн имаше славата на самотник, но смътното чувство за изолираност, с което бе живял и което просто бе приел като особеност на характера си, сега му изглеждаше в съвсем друга светлина. Нямаше как да знае от какво е бил лишен при трагични и необясними обстоятелства още с появата си на този свят.