Брат му.
Дали някога ще го приеме за истина? Еднояйчни близнаци. Коя, по дяволите, е била майка им? Какво й се е случило, та е трябвало да ги раздели толкова рано?
Приближи се до работната маса. Странното подозрение, обзело го последния път, когато видя черепа — че по някакъв мистериозен начин е свързан с него, сега бе научно потвърдено. Тази невероятна реликва бе придобила съвсем нов смисъл и той не можеше да се реши да я докосне.
Освен това не искаше черепът да има това реконструирано по всички правила лице, след като вече знаеше, че то би трябвало да е неговото. Връхлетя го неочаквана мисъл: ако съдбата бе решила друго, ако му бе дала възможността да протегне ръка и да докосне същата тази човешка кост преди шест седмици, това щеше да е живото лице на неговия брат близнак.
Смрачаваше се, когато свърши с отделянето на глината от черепа и после прикрепи челюстта към него. Извади стара абаносова кутия, която бе купил в Париж в годините, когато учеше анатомия. Кутията силно миришеше на бои и бе подходящо място за черепа на Джуд.
Донесе от килера стари кадифени парцали и изряза парче колкото дъното на кутията. После сложи черепа вътре и запълни празнините около него с изрезките. Накрая постави кутията върху рафта с книги.
Умишлено бе избягвал да пие, докато върши всичко това, защото обмисляше нещата, които му предстояха, и искаше умът му да е бистър. Но сега си наля джин и тоник с дебел резен лимон и седна на канапето с телефона в ръка. Угаси всички лампи, за да се наслади на падането на нощта, и набра секретния номер, който Висенте Мондрагон му бе дал.
Телефонът отсреща иззвъня няколко пъти и Бърн се запита защо не отговарят. Какво би могъл да прави привечер човек без лице?
— Здрасти, Пол — обади се Мондрагон.
— Съгласен съм — каза Бърн.
— Чудесно — бързо, но не нетърпеливо отговори Мондрагон. — Можеш ли да тръгнеш веднага?
— Не. Трябва да уредя някой да наглежда къщата. Може би утре следобед. Ще се опитам да си резервирам билет.
— Не е необходимо. Аз ще ти осигуря самолет. Важно е да пристигнеш в къщата на Джуд през нощта. Не искаме никой да те вижда няколко дни, докато те инструктират.
— И как ще стане това?
— Разполагаме с човек, който познаваше Джуд отблизо. Този човек има всичко необходимо за инструктажа. Бъди готов в седем вечерта. Ще те вземат и ще те закарат до чартърния самолет. Полетът продължава два часа. В Мексико Сити ще те посрещнат и ще те откарат в къщата на Джуд в Кондеса.
— Надявам се, че ще мога да се справя.
— Ние знаем, че не си професионалист, Пол. Ще направим всичко възможно, за да ти помогнем да се справиш. Всички работим по въпроса.
— Искате онзи тип да си мисли, че Джуд още е жив — каза Бърн. — Сигурно ви е ясно, че рано или късно истината ще излезе наяве.
— Да, знаем го. Но ще се опитаме да я прикриваме колкото се може по-дълго.
И с това Мондрагон сложи край на разговора.
18
Мексико Сити
Фалконът се спусна през облаците и в падащия здрач излезе в осветеното пространство над Мексико Сити. От това разстояние светлините на древния град изглеждаха като неясни медночервени петънца — оттенък, който подсилваше загадъчността на шестстотингодишната метрополия.
Бърн седеше отпред в кабината. Двамата мъже, които бяха се качили в последния момент и бяха минали покрай него, без да му обърнат ни най-малко внимание, седяха в задната част на малкия самолет. Докато фалконът се спускаше към Толука, на сто и седем километра западно от Мексико Сити — частни и чартърни самолети не се допускаха на международното летище „Бенито Хуарес“, — плетеницата от улици и булеварди на Мексико Сити се появи от летния здрач и градът придоби три измерения.
Колелата на фалкона изсвистяха по асфалта и самолетът спря в тъмния край на пистата, далеч от терминалите. Бърн хвърли поглед към двамата мъже отзад, които мълчаливо се взираха в него с безизразни лица. Той излезе от самолета и се спусна по стълбата до очакващия го мерцедес. Млад мексиканец в елегантен костюм и с широка усмивка държеше едната врата на колата отворена.
— Мистър Бърн?
— Да.
— Добре дошли в Мексико.
Младият мъж зае седалката до шофьора и колата се вля в потока от автомобили по магистралата към Мексико Сити. През едночасовото пътуване не разговаряха. От време на време младият мъж отговаряше тихо, когато мобилният му телефон присветнеше или когато се обаждаше, набирайки един и същ номер.