Щом стигнаха в Мексико Сити, Бърн се загледа през прозореца в прочутия с контрастите си град. Вечерният летен дъжд бе измил улиците и те блестяха, но мръсотията си оставаше в сенките. Да, това бе град на сенките. Красотата бе кралица тук, но умираща кралица. Този град на двайсет и първото столетие дължеше много от неоспоримото си очарование на почти седемстотингодишното си минало. Обаянието и магията му бяха несъмнени, но от тях лъхаше меланхолия.
Кондеса бе кварталът на мексиканския елит, процъфтявал през 20-те и 30-те години на двайсети век. Беше пълен с образци на архитектурния стил ар деко. През втората половина на двайсети век бе преживял тежки времена, но сега се бе превърнал в любимо място на млади художници, писатели и чужденци, които се бяха установили тук и бяха организирали движение за спасяване на изящните архитектурни паметници. Сега по улиците гъмжеше от кафенета и нови ресторанти.
Сърцето на Кондеса бе разкошният и красив парк „Мексико“, изграден на мястото на хиподрум от деветнайсети век. Паркът имаше овална форма и бе опасан от две концентрични алеи. Мерцедесът сви по вътрешната, наречена „Мексико“. Колата пое бавно под палисандровите дървета покрай парка, които образуваха тунел над тротоара и улицата.
Когато прекосиха почти половината парк, шофьорът отби до бордюра и изключи двигателя.
Младият мъж, който го бе посрещнал, се обърна, сложи ръка на гърба на седалката си и погледна Бърн.
— Живееше тук — каза той и посочи с глава сградата от другата страна на тясната улица. — Къщата с витражните врати.
Бърн погледна през прозореца на колата към входа на сградата. През декоративното стъкло проникваше слаба кехлибарена светлина, подчертавайки изяществото на витража. Къщата беше тясна, на три етажа. Архитектурата на фасадата й я отличаваше от съседните постройки.
— Втори и трети стаж. Сега там няма никой — каза тихо младият мъж. Той се пресегна над седалката и подаде на Бърн халка с два ключа. — Пазете ги. Ключовете са специални и ако ги загубите, много трудно ще намерим нови. По-дебелият е за външната врата. Другият е за самото жилище.
— Значи да влизам? После какво?
— Ще ви се обадят. Не отваряйте на никого. Още не. Хората ще видят светлините и ще си помислят, че той се с върнал.
— Ще се зачудят защо не отварям.
— Нека се чудят — сви рамене младият мъж.
— Това ли е всичко?
— От нас — да. Нашата задача беше да ви докараме тук, да ви дадем ключовете, да ви предупредим да не отваряте на никого и да ви кажем, че ще ви потърсят.
Бърн кимна.
— Добре. Благодаря.
Той отвори задната врата на колата и слезе. Всъщност Авенида Мексико бе една тясна уличка. Пресече я с няколко крачки и когато кракът му докосна отсрещния тротоар, чу как мерцедесът потегля. Не се обърна, за да види как се включва в движението и се отдалечава.
Над входната врата, изработена от тъмно дърво, имаше козирка от ковано желязо и квадратни парченца стъкло.
Бърн пъхна ключа в бравата и се озова в малко преддверие с мозайка от черни и бели плочки на пода. Пред себе си видя друга остъклена врата, а вляво — каменно стълбище, стръмно извиващо към втория етаж. Заизкачва се по него. Подметките му тихо стържеха по камъка. Кой знае защо, реши да преброи стъпалата, но когато стигна горе, вече не помнеше колко са. Площадката бе тясна, осветена от меката светлина на глобуса над вратата. Прозорец гледаше към парк „Мексико“. На стената до вратата висеше портрет — рисунка с молив на млад мъж с прическа и дрехи от 30-те години. Подпис нямаше.
Бърн пъхна втория ключ в бравата, завъртя го и отвори. Спря на прага, взирайки се в мрака. Вълнението, което чувстваше, не бе породено от страх, а от очакването на предстоящото прекрачване в парадокса, в живота и в света на един непознат, който въпреки това му бе близък. Вече долавяше миризмите на стаите пред себе си. Напомниха му за апартаментите в Париж, в които бе живял — мириса на старо дърво, бои, платно и цигари… Да, и слабото ухание на женско присъствие.
Опипа стената и откри ключа за осветлението. Намираше се в малък вестибюл със стъклени панели над дървената облицовка. Подът бе засипан с поща. Но не беше чак от шест седмици. Някой я е прибирал през няколко дни, помисли си той.
Затвори вратата зад себе си, прескочи пръснатите пликове и влезе в първата стая. Удобни мебели, картини по стените — рисунки, масло, пастели, както и няколко черно-бели фотографии. Приближи се към тях. Бяха от всички епохи и периоди, но няколко от съвременните носеха подписа на Джуд Телър. Той с любопитство ги заразглежда. Джуд е бил наистина добър, както бе казал Мондрагон. Класическото му образование си личеше в портретите и дори в голите тела. Остро око и уверен стил.