Непознатият, който го беше наплюл, тръсна глава с широко отворена, голяма като на павиан уста, блеснали очи и изпъкнали като огромни виолетови червеи вени на врата.
Всички бяха на крака. Изведнъж Ахмад разпери ръце, като че дирижираше оркестър, и мозъкът му се пръсна на всички страни от изстрела на пистолета в протегнатата ръка на Халил. Това бе краят на Ахмад.
Отново допряха кабелите, този път точно в ушите му.
Тишина.
Непознатият го възседна с разкривено лице и гротескно извито нагоре дясно ъгълче на устата. Едното му око, мъничко като на свинче, се въртеше във всички посоки. Другото бе облещено и огромно.
Тексасецът усети, че онзи бърка в устата му. За миг му се стори, че целият се е намъкнал вътре, тъй като не го виждаше, а само го чувстваше да се движи из нея.
После непознатият вдигна нещо пред очите му, като го мушкаше бясно с ножа си, за да му го покаже. След това го заудря през лицето с него, още веднъж и още веднъж.
Но тексасецът вече се давеше и малко го интересуваше какво прави онзи. Трудно е да се удавиш в собствената си кръв, колкото и много да е тя. Откри, че удавянето не е постепенен процес, както си бе мислил. По-скоро е нещо, което ту спира, ту се възобновява. Задушавайки се от потока кръв, той изгуби съзнание; после се изкашля, изригна фонтан от кръв и се върна към жестоката действителност.
Опита се да умре, но остана разочарован, като разбра, че това не става по желание. Премина отново през целия цикъл. После помириса изпражненията, несъмнено неговите собствени, и се изненада от чувството на тъжно, дълбоко неудобство.
След това, тъкмо когато започна все пак да умира и почувства, че краят е близо, видя мъжа с изкривеното лице да хвърля на кучето онова, което бе размахвал и мушкал в беса си. Гладното мършаво животно се спусна към него и с изгърбени плешки и огромно усилие на протегнатия врат го погълна наведнъж.
Едва тогава тексасецът осъзна, че онзи му е отрязал езика.
3
— След половин час очаквам клиент — каза Бърн, докато изтърсваше трохичките от гума от скицата, която довършваше. Правеше последни корекции върху рисунката на мъжа, обвинен в изнасилването на студентка от Тексаския университет.
Бяха докарали жертвата предната вечер и момичето с несвързани, но точни наблюдения бе описало лицето, което сега се появяваше изпод молива му. Рано тази сутрин детективът му се бе обадил и бе поискал промяна в детайлите.
Алис седеше на стола си на една ръка разстояние от него, със скицник на скута, и гледаше през рамото му. Когато Бърн свърши, тя побърза да се върне към собственото си сутрешно занимание — рисуваше топчести розовобузести кукли, всяка с по един щръкнал косъм на главата вместо коса, които вървят в колона към отвесна скала.
Алис Ло бе на седемнайсет години.
Пол Бърн отпи глътка кафе от черната си чаша и я погледна. Изглеждаше изцяло погълната от рисуването. Облечена във фабрично протрити джинси, откриващи пъпа, и срязана тениска, достигаща до под ребрата, тя седеше с кръстосани крака и поклащаше голото си ходило с характерната за възрастта й нервност. Дъвчеше дъвка и правеше балони, но без да ги пука. Черната й права коса бе сплетена на дълга плитка, преметната отпред през едното рамо.
Алис беше единственото дете на най-близките приятели на Бърн — Дана и Филип Ло. С Филип бяха състуденти в университета „Райс“ и макар че работата им ги бе отвела в различни части на страната, на всеки две-три години семействата им успяваха да прекарат заедно по няколко седмици по време на отпуските си. Когато Филип стана редовен професор по политически науки в Тексаския университет, той и Дана започнаха да уговарят Пол и Тес да се преместят в Остин. В крайна сметка успяха и всичко беше чудесно… до миналата година.
Слушаха „Алис“ на Том Уейтс — подходящ избор по много причини, но момичето на табуретката не разбираше текста. Не схващаше нищо от това, което пееше Уейтс. Както и от това, което казваше Бърн. Все едно, той постоянно й говореше, като че всичко си беше наред. И колкото и странно да е тя, изглежда, добре го разбираше.
Той се изправи и погледна рисунката, пъхнал едната си ръка в джоба и с чашата кафе в другата. Очите на мъжа бяха раздалечени, носът му — широк и леко чип, а горната челюст доста хлътнала, подчертавайки издадените напред зъби. За лош късмет на нападателя чертите му се набиваха на очи и жертвата си ги спомняше съвсем ясно. Спомняше си също, че екстравагантната прическа му придаваше още по-нелеп вид.