Следващите четирийсет минути преминаха като в сън, в който бавно навлизаше в подробностите от живота на брат си. Умишлено не смени ножчето на самобръсначката в желанието си за осезаема близост с Джуд, макар да не преставаше да се пита защо. След като се обръсна, използва неговия лосион за лице, после си сложи от неговия талк под мишниците.
В спалнята отвори скрина и си обу гащета и тениска на Джуд. Като в транс си избра негов панталон от дрешника и колан от окачалката на вратата. Също и чиста риза. Обувките. Господи, бе забравил за обувките. Избра един чифт, после чорапи. Всичко му беше по мярка. Всичко му отиваше.
Огледа се в цял ръст в огледалото на гардероба на Сузана и едва сега осъзна колко е важно да се превърне в Джуд, изцяло и без остатък, доколкото беше възможно. В противен случай всичко щеше да се провали.
Тази мисъл би трябвало да го е поразила като гръм още в мига, в който чу предложението на Мондрагон в Хюстън, но не се беше случило. Беше си помислил, че всичко му е ясно, но се бе лъгал. Наистина. Реалността на положението го връхлетя с цялата си сила едва след това интимно докосване до дреболиите от живота на Джуд, едва след като се бе видял в неговите дрехи и бе спал в едно и също легло с жената, с която Джуд навярно бе спал, едва след мига пред огледалото, в което съзря лицето на Джуд. Животът му зависеше от възкресяването на лицето в огледалото. Ако му се искаше да живее, Джуд трябваше да се прероди, цял-целеничък.
Стоеше до прозорците на ателието, когато чу отварянето и затварянето на входната врата. След няколко минути бързите стъпки на Сузана прекосиха всекидневната и се спряха в началото на стълбите.
— Джуд — извика тя.
Хванат неподготвен, го обзе паника, но бързо се овладя.
— Да — подвикна в отговор.
— Нося закуска. Искаш ли кафе?
— Току-що пих — каза той и я чу да тръгва нагоре по стълбите.
Отдалечи се от прозорците и бе стигнал до средата на ателието, когато тя излезе на площадката и го видя. Бързите й стъпки изведнъж спряха, сякаш някой я бе повикал по име, после бавно се приближи до него. Държеше бяла торбичка със закуските, а изразът на лицето й бе смесица от изненада и усилие да я прикрие. Огледа го изпитателно от глава до пети.
Като стигна до него, тя протегна ръка и нежно я сложи на бузата му. Гледаше го така, сякаш не беше пред очите й, а се опитваше да си го спомни. После отпусна ръката си и опря длан върху гърдите му, усещайки биенето на сърцето.
Изведнъж се отдръпна, заобиколи го и сложи закуските на масичката пред канапето на няколко крачки от него.
— Трябва да тръгваме — каза тя с гръб към него, после смъкна чантата от рамото си и затършува из нея. — Хапни набързо. Ще ни отнеме час, за да стигнем.
Слязоха долу и в тихото утро се озоваха на Авенида Мексико. Бърн чуваше грохота на града, долитащ от всички посоки само на няколко пресечки от тях, но паркът бе остров на спокойствието, където най-силният звук бе чуруликането на птиците от клоните на високите дървета.
Сузана извади кодирания си мобилен телефон и се обади на някого. Размениха няколко реплики, после проведе още един разговор. След това тръгнаха по улица „Теотиуакан“ към „Амстердам“, където взеха такси и се отправиха на юг по „Инсурхентес“.
— Този маршрут е добър, ако не искаш да те проследят — каза тя, като се обърна и погледна през задното стъкло. — Движението тук винаги е ужасно натоварено, тъй че ако някой реши да те следи, ще се наложи да поеме доста рискове. Рано или късно ще се издаде, тъй като ще трябва да мине на червено, да се промъкне през задръстени кръстовища или да отнеме предимство.
През следващия половин час следваха безопасния маршрут. Вместо да отбият към улица „Койокан“, както бе казала на шофьора, в последния момент Сузана го накара да поеме към „Сан Анхел“, нагоре по стръмните и тесни калдъръмени улички. Обади са на двама приятели, чиито дворове имаха обща стена в градините отзад, макар отпред да излизаха на различни улици. Прехвърлиха се през градините им, взеха друго такси и се върнаха в града по „Инсурхентес“.
Скоро стигнаха до Рома Норте, където повечето варовикови сгради от края на деветнайсети век бяха оцелели. Сивите им каменни стени бяха прорязани от тъмни бразди — резултат от замърсяване в продължение на цяло столетие. Слязоха от таксито в началото на тясна пресечка и като повървяха известно време, стигнаха до малък горист парк с площад, наречен „Рио де Жанейро“.