— Стига толкова — каза той. — Оставям го така.
Алис вдигна очи и погледна рисунката.
— Не е довършена — каза тя, — а ако не е той, как ще го открият?
— Не знам. Поискаха от мен само един вариант, а аз направих три. Не искам да й внушавам своята представа.
Алис сви рамене, усмихна се и се върна към човечетата си.
Той си погледна часовника. Нямаше време да започва наново. Том Уейтс пееше за горкия Едуард: „На тила си имаше още едно лице. На жена или на момиче?“ Алис поклащаше крак, но не в такт с песента. Бърн знаеше, че тя обича музиката, и ако не думите, поне схващаше ритъма.
В продължение на месеци бе експериментирал с нея и бе открил, че реагира на определени музикални настроения. Понякога се разстройваше, като пуснеше Майлс Дейвис, и не можеше да се успокои, докато не го сменеше с Бах в изпълнение на Йо-Йо Ма. Друг път беше обратното: не Бах, по-добре тангата на Тоска.
Но невинаги бе толкова категорична. Обикновено харесваха една и съща музика. Беше сговорчива. Също като Тес. Господи. Алис вече не му напомняше за Тес. Не често. Само от време на време… Но той не позволяваше това да го изкара от релсите, както ставаше преди.
Беше свикнал с присъствието на Алис. Отначало беше малко смущаващо и за двамата. Но той бързо опозна новата Алис и разбра, че притесненията му са излишни. За нея ситуацията не беше толкова сложна. Във всеки слушай, не и колкото за него.
Когато се позвъни, Алис го погледна, очаквайки реакцията му.
— Клиентката ми — каза той и тръгна през стаята.
Мина покрай чертожните маси, стативите и работните плотове, отрупани с инструментите на занаята му — кутии с четки, до половината празни тубички с маслени бои, скицници, въглен и пастели. Имаше шкафове с материали, рафтове с книги, цял скелет, окачен на хромирана стойка. Изкачи шестте стъпала, заемащи почти цялата ширина на помещението.
— Стой тук — подвикна той през рамо.
Алис отговори нещо с тон и интонация, които прозвучаха нормално, макар синтаксисът на изречението да бе напълно безсмислен.
— Добре — каза той и отвори вратата. — Ей сега се връщам.
Видя жената през гъстата метална решетка на входната врата, докато вървеше към нея през вътрешния двор. Стоеше в рехавата утринна сянка на мескитовото дърво и държеше в ръце картонена кутия.
Той набързо я огледа: скромна лимоненожълта лятна рокля без ръкави, права, над коленете. Имаше кафеникав слънчев загар. Трийсет и две-три годишна. Тъмна, равно подстригана коса почти до раменете, но достатъчно дълга, за да я връзва на опашка с обикновено ластиче. В момента я бе прибрала зад ушите си. Тялото й беше стегнато и добре поддържано, но не като на спортист, а като на човек, който обича да излиза сред природата.
— Бека Хейбър — каза тя, надзъртайки през решетката. — Извинявам се за закъснението.
— Няма нищо. Всички се губят тук — отвърна той и отвори вратата. — Свикнал съм.
Бърн живееше на един от безбройните завои на река Колорадо, преградена с повече от половин дузина язовири по пътя й през хълмовете на Централен Тексас. Язовирите образуваха броеница от езера с гористи брегове северозападно от Остин, като най-долните две от тях влизаха в територията на града, където Бърн бе построил уединения си дом.
Минаха под стелещата се от високите каменни стени на къщата глициния, която бе оформила истински навес във вътрешния двор. Бе поливал растенията по-рано сутринта и мирисът на влажна пръст и камъни все още изпълваше топлия предобеден въздух.
— Снощи ли пристигнахте? — попита Бърн.
Като влязоха в сводестия коридор от тухла и камък, измазани с бял хоросан, жената изостана на крачка зад него.
— Да, може да се каже.
Чудесно. Светлината в другия край на коридора проблесна приканващо, но те свиха през отворената врата в средата на тунела и се озоваха в ателието на Бърн.
Жената спря на площадката, за да огледа просторното помещение няколко стъпала по-надолу. Строено малко по малко през годините, най-вече от самия Бърн, ателието представляваше съчетание от бетон, разчупени стъклени стени и варовик, с висок полегат таван, поддържан от стоманени греди. Стъклената стена в другия край на помещението бе леко издадена над езерото, което бе шест метра под равнището на пода.
Той забеляза, че Бека спира поглед върху Алис, която, знаейки реда, бе преместила табуретката си до стъклената стена и ги очакваше там.
Бека не каза нищо, докато пресичаха помещението, за да стигнат до дебелата мескитова дъска, която служеше за масичка. Имаше няколко кресла и канапе.