Прекараха остатъка от деня и вечерта, проучвайки контрабандния канал на Джуд от Гватемала до Хюстън. Имена. Имена. Имена. Места. Места. Места. Пароли. Контакти. На кого и за какво е плащал.
На сутринта започнаха с бележките на Джуд за срещата с Мазен Сабела и Гази Байда. Имена. Места. Впечатления. Сузана му разкри подробности, които Джуд бе споделил с нея по време на дългите им разтвори — предчувствия и догадки, които остават извън официалните доклади. Не факти — просто впечатления, начинът, по който се е чувствал Джуд при третата среща, когато за пръв път разбрал, че човекът, с когото е разговарял на първи те две, е бил самият Байда; мнението му за пластичната операция на Байда, как тя е променила вида, а може би и характера му.
Късно следобед на втория ден Бърн започна да схваща начина, по който брат му е подреждал късчетата на мозайката. Слънчевите лъчи проникваха през прозорците на ателието под остър ъгъл, докосвайки върховете на дърветата и високите сгради. Резкият контраст между светлина и сянка нямаше да трае дълго. След няколко минути лъчите щяха да се спуснат в най-гъстия слой на вездесъщия смог над града. Светлината щеше да отслабне, после щяха да се съберат облаци и да завали летният следобеден дъжд.
Бърн се бе схванал от дългото седене на канапето. Мускулите му имаха нужда от раздвижване. Тялото му копнееше да поплува в заливчето. Но съзнанието му бе наелектризирано — онова, което научаваше, създаваше мощна енергия, която го правеше неспокоен и напрегнат.
Приближи се до слънчевите прозорци и се загледа към парка. Прозорците бяха отворели и той почувства полъха на хладния следобеден ветрец, с който долиташе гукането на гълъби и от време на време звукът на детски гласове откъм парка. Облегна се на перваза, наслаждавайки се на странния екзотичен миг. Все едно че се намираше в Банкок или Самарканд.
— И Джуд стоеше така — обади се Сузана. — Точно като теб. На същото място.
Когато се обърна, тя се бе изправила и го гледаше като привидение от миналото.
— Ще пийна нещо — добави тя. — Ожаднях.
— Ще ти донеса — каза Бърн.
Приближи се до абаносовия шкаф и приготви питието точно както му бе показала първата вечер. Приготви питие и за себе си и й занесе чашата.
— Ако си права за този Минго — каза той, като пъхна едната си ръка в джоба, придържайки питието с другата, — то тогава мисля, че…
Мобилният телефон на Джуд звънна и ги стресна. Сузана остави чашата си и го взе.
— Да.
Колебливо мълчание отсреща.
Бърн се приближи до нея и тя извъртя телефона така, че да чува и той.
— Защо вие се обаждате на този телефон, сеньора?
— Кой е?
— Бих искал да говоря с Джуд.
— Не ме разбрахте. Трябва да знам кой се обажда.
Пауза.
— Предайте му, че съм Минго.
— Съжалявам, болен е. Може би утре.
— Дайте му телефона — каза Минго. — Нищо, че е болен. Важно е.
— Трябва да…
Изведнъж Бърн грабна телефона от ръцете й. Тя зяпна от изненада.
— Минго. — Инстинктът му подсказваше да говори спокойно. Много спокойно. — Джуд е.
Извърна очи към Сузана. Тя го гледаше така, сякаш я бе прострелял.
— Джуд? За бога, човече, мислехме, че си мъртъв. Не мога да повярвам. Къде беше, по дяволите?
— Кой мислеше, че съм мъртъв?
— Всички. Ти добре ли си?
— Добре съм.
Отсреща настъпи мълчание. Бърн си представи лицето на човека, присвивайки очи в усилието да разбере какво го очаква, докато чувстваше как подозрението на другия гасне.
— Мислехме, че наркодилърите са те очистили.
— Извадих късмет.
— Вярно.
— Щеше да казваш нещо важно.
Пауза.
— Този телефон още ли е сигурен?
— Да, чист е.
— Става дума за Байда. Трябва да говоря с теб.
— Добре.
— На същото място, нали?
— Не. Вече не. Слушай, обади ми се пак след петнайсет минути.
— Bueno.
25
Когато Бърн приключи разговора и се обърна, Сузана го гледаше със зяпнала уста и разширени от изненада очи.
— Какво, но дяволите, беше това? Ти какво…