Минго изви многозначително вежди, премести тежестта на другия си крак и се наведе напред. Достатъчно близо, за да долови Бърн уханието на парфюма му.
— Направих каквото ми поръча — прошепна дрезгаво той. — Tuvimos cuidado, Джуд. Мнооого внимателно, нали?
Бърн кимна.
— Отне ни малко време — продължи Минго, — но моите момичета — много умни момичета, леки като пеперуди… Отидоха там, където каза ти, и свършиха каквото беше заръчал. И, разбира се, бяха много изобретателни.
Ваксаджийчетата изникнаха пред тях и едното каза нещо на испански на Минго, който кимна небрежно и продължи да говори, като погали момчето по косата и сложи крак в и без това лъснатата си обувка на дървената поставка. Бърн отказа на другото момче, като поклати глава.
— Намерих жена, която има каквото искаш — каза Минго и зачака отговор.
Сърцето на Бърн заби лудо.
— Нима?
Минго трепна. Нещо в реакцията на Бърн не му хареса. Бе очаквал друго. Нещо повече.
— Е? — попита Бърн.
Минго предпазливо му подаде листче хартия. Подражавайки му, Бърн също така предпазливо го разгъна, прочете написаното и погледна събеседника си. Трябваше да направи нещо. Минго чакаше как ще реагира на толкова важната информация.
Но не бе достатъчно бърз. Очите на Минго пробягаха по лицето му. Беше усетил, че нещо не е в ред. Ваксаджийчето чукна по обувката му и той погледна надолу, намествайки крака си.
Другото момче нехайно заобиколи другарчето си и се зазяпа в статуята зад Минго. Коленичилото момче отвори страничния капак на сандъчето, за да извади кутийка с боя, а в това време другото хвана ръката на Минго.
Минго се обърна, за да види кой е. Клекналото момче държеше лъскав хромиран пистолет, голям колкото главата му. Стиснало го с две ръце, то го вдигна, изпъна ръце, насочи го към Минго и стреля. Откатът бе толкова силен, че ръцете на момчето отхвръкнаха над главата му. Гърмежът бе оглушителен като изстрел от оръдие.
Бърн гледаше вцепенен как момчето смъква пистолета надолу и го мушва в стомаха на Минго, докато приятелят му продължава да го държи да не побегне. Вторият и третият изстрел бяха също толкова силни и запратиха Минго в прегръдките на статуята. Четвърти, пети и шести изстрел, всичките в тялото му. Кръв и парчета от вътрешности се разхвърчаха и оплискаха хората наоколо.
Всичко стана, преди Бърн дори да си е поел дъх.
Жените запищяха и хората се разбягаха във всички посоки. Музиката от самба клуба продължаваше да ехти, но само след миг вече нямаше кой да я слуша. Двете ваксаджийчета побягнаха като деца, счупили някой прозорец с топката си, захвърляйки окървавения пистолет в голите крака на танцьорката.
Изстрелите бяха запратили Минго сред палмите. От бръшляна стърчаха само добре лъснатите му обувки и крачолите на скъпия панталон.
Тогава Бърн също побягна. Беше останал последен. Хукна към най-тъмните улички на Мексико Сити.
27
Техниците на Кевърн бяха свързали Сузана към мрежата за аудио наблюдение и тя слушаше от новия си мобилен телефон, седнала на ръба на канапето в ателието на Джуд. Когато проехтя първият изстрел, тя скочи на крака. Притисна телефона към ухото си, инстинктивно вдигайки свободната си ръка, за да се предпази от последвалите изстрели, трепвайки при всеки един от тях, без да знае кой е на прицел.
После стана тихо.
Тя дори не се замисли. Грабна дамската си чанта и хукна по стълбите, през апартамента, надолу по общото стълбище на сградата, по Авенида Мексико и после през парка. Трескаво набра някакъв номер, търсейки някое по-тъмно кътче, после се спря насред една от широките алеи.
Сигналите „свободно“ продължиха дълго. Безкрайно. Всеки от тях като звън на камбана, известяваща смъртта на Бърн. Не можеше да повярва. Господи.
— Да! Да! — Гласът му бе като на обезумял.
— Добре ли си?
— Да, да, добре съм. — Той продължаваше да тича. Сузана чуваше задъханото му дишане. — Господи, бяха деца, просто деца. Две деца…
Тя долови невероятното изумление в гласа му.
— Чуй ме — каза тя, напрегнала всяка клетка на мозъка си, за да обмисли плана. — Сам ли си?
— Да… — отговори той, без да спира да тича.