— Чуй ме. Мястото, където ти казах, че Джуд рисуваше танцьорките — не произнасяй името, — помниш ли го?
Не произнасяй името? О, господи. Спомни си. Спомни си. Страниците от досието на Джуд се завъртяха в съзнанието му като листа, подхванати от вятъра.
— Да! Сетих се!
— Вземи такси. И иди там. Ясно? Разбра ли ме?
— Да, добре… Разбрах.
— Сега се отърви от телефона. Хвърли го веднага. Веднага! И бягай по-далеч от него.
Тя хукна през тъмните сенки на парка. Като излезе на Авенида Сонора, махна на едно такси.
Бърн запокити проклетия телефон право в стената на близката сграда и той се разби на парчета. После пробяга още една пряка, без да мисли, с единственото желание да се отдалечи колкото може повече от стрелбата, от телефона, от образите в главата си. Най-накрая спря да си поеме дъх. Облегна се на някаква стена, наведе се и започна да вдишва на големи глътки разредения, ухаещ на асфалт кислород на Мексико Сити.
В съзнанието му изплуваха образи от случилото се. Видя прегърбените рамене на ваксаджийчето, тикнало цевта на огромния пистолет в стомаха на Минго, като всеки нов изстрел издълбаваше все по-дълбока дупка в тялото му. Видя удивеното лице на Минго: изненада, болка, досещане, изумление, ужас. Лице, което потрепваше при всеки изстрел от ръцете на детето убиец, проникващ все по-дълбоко и по-дълбоко в гаснещия му живот.
Кошмар.
Той отново хукна, но на следващата пряка пак трябваше да спре. Господи. Надморската височина. Къде беше? Мамка му. Бе изгубил всякаква ориентация в безумния си бяг без посока. Макар че едва ли се бе отдалечил много, улиците бяха станали тесни и тъмни, а входовете на сградите — като пещери, криещи незнайни ужаси. Малкото хора, които срещаше под дърветата, бързаха да отминат, без да го поглеждат, не желаейки да имат нищо общо с този белязан мъж и дори с нощния въздух, който раздвижваше около себе си.
Вляво, от другата страна на улицата и почти в средата на следващата отсечка с дървета край тротоара, той видя осветен вход и няколко души, които се мотаеха вътре. Спря да тича и се опита да овладее дишането си — не искаше да ги приближи задъхан.
Беше малък хотел с широко отворена входна врата в хладната нощ. Бърн влезе в слабо осветеното фоайе, където видя младо момиче, застанало зад старото извито бюро на рецепцията, възрастна жена, която бършеше пода, и млад мъж, който, изглежда, нямаше друга работа, освен да разговаря с момичето. Всички обърнаха очи към него.
Той помоли момичето да се обади за такси. Беше опасно да спираш такси на улицата, особено малките зелени фолксвагени. За невинните наглед „костенурки“ се знаеше, че шофьорите им често работят съвместно с въоръжени престъпници, които ограбват и отвличат пътници. Мнозина се бяха простили с живота си в някое от тях.
Тя изпълни молбата му, Бърн й благодари и излезе да чака на тротоара. Почти веднага чу звука от сирена. Погледна към малкото фоайе. И трите лица бяха обърнати към него. Но израженията им бяха непроницаеми. Нещо нормално в град, пълен със загадки. Никой не знаеше нищо. И никой не проявяваше любопитство.
Нощните сенки в Мексико Сити са нетърпеливи. Те тръгват след теб веднага щом свърнеш от някоя главна улица, придружават те за кратко и след няколко метра те изпреварват. Бърн стоеше, притиснал гръб към каменна стена на няколко крачки от мястото, където го беше оставило таксито.
Намираше се в квартал, граничещ с Рома, недалеч от Кондеса факт, който според него правеше избора на Сузана доста рискован. На отсрещната страна на улицата и малко по-надолу, на ъгъла под старо палисандрово дърво, чиито клони разчупваха светлината, падаща върху тротоара от близката улична лампа, се намираше клуб „Синя целувка“. Входът му бе на самия ъгъл и откъм пъстрите сенки пред отворените му врати в мрака долитаха лениви ритми.
Да влезе ли? Това ли имаше предвид Сузана? Нямаше представа. Думите й бяха увиснали във въздуха, лаконични и без контекст. „Иди там“. Нищо повече.
Струваше му се неразумно да напуска сянката. Боже господи! Да си покаже лицето, където и да е беше лудост. Изведнъж усети, че краката му треперят. Беше казала: „Още не го знаеш, но можеш да ми имаш доверие. Колкото по-бързо приемеш този факт, толкова по-добре“.
Той излезе от сянката и пресече улицата.
Влезе в клуба и очите му започнаха да свикват със сумрака. „Синя целувка“ не бе сред първокласните клубове. Не бе място, където се събират младежи, предпочитащи модните клубове в Кондеса и Поланко. Тук нямаше мобилни телефони, слънчеви очила и оглушителна електронна музика.