— Това е Алис — каза Бърн.
Алис се усмихна. Бека Хейбър кимна замислено.
Бърн й предложи да седне на канапето, но тя предпочете едно от креслата. Седна с плътно долепени един до друг крака, обути в сандали, придържайки кутията на коленете си. Погледна Алис.
— Работата е… хммм, от доста личен характер — промълви тя.
Той кимна.
— Знам, но няма проблем. Тя няма да разбере какво говорите.
Бека Хейбър се взря в Бърн.
— Глуха ли е?
— Не…
— О, китайка значи.
— Да, китайка, но семейството й е дошло в Съединените щати поколения преди моето. Няма да ви разбере, защото има мозъчно увреждане. Получи го след злополука с водни ски преди около година.
— Какво означава „няма да разбере“?
— Сложно е. Мозъчните увреждания са странно нещо. Прекъсване на когнитивните връзки или нещо подобно.
— Прекъсване на когнитивните връзки?
Бърн се бе надявал, че тя просто ще приеме факта и ще преминат към работата. Но реакцията й бе същата, която той забелязваше у всички, на които обясняваше състоянието на Алис: недоумение и куп въпроси.
— Най-общо казано, тя не разпознава и не разбира смисъла на думите — отговори той.
През последните години си бе подготвил една подробна и една кратка версия на това обяснение. Сега щеше да предложи кратката.
— Макар да не разбира смисъла на думите, които чува, тя говори гладко. Искам да кажа, с нея може да се води разговор. Спира, когато трябва, за да те изслуша. После говори тя. Дори си служи правилно с интонацията. Но нищо не се получава. Няма никакъв смисъл. Най-странното е, че си мисли, че разбира разговора. Така я караме.
Бека отново погледна Алис, която също се взираше в нея с птиче любопитство, без да чувства неудобство.
— Коя е… Коя е тя?
— Дъщеря на стари приятели. Всъщност аз съм неин кръстник. — Той придърпа едно кресло и седна от другата страна на масичката. — Успокоява се, като ме гледа как рисувам, а и открихме, че това оказва известен терапевтичен ефект върху нея. Майка й я води тук по два-три пъти седмично, за да ме наблюдава, докато работя. През това време пазарува и гледа да си свърши някоя работа.
— Не ви ли пречи?
— Никак. Говорим, слушаме музика…
— И тя не казва нищо смислено?
— Не.
Алис продължаваше да наблюдава Бека Хейбър втренчено, като полюшваше крак и правеше балони с дъвката си.
Сякаш за нея жената бе никакъв непознат предмет и тя се опитваше да открие предназначението му. Това съвсем не подейства успокояващо на Бека Хейбър, която и бездруго вече се чувстваше малко напрегната.
— Да видим какво носите — каза Бърн.
4
Поглеждайки колебливо още веднъж към Алис, Хейбър се наведе напред, внимателно постави кутията на масичката и я отвори. Вътре имаше човешки череп, положен в гнездо от хартиени изрезки. Тя пъхна палец в големия отвор в основата на черепа и го извади от кутията. С другата ръка извади подковата на отделената долна челюст.
С учудваща сръчност разтвори челюстта със зъбите, обърнати настрани, върху загорялото си голо коляно. После обърна черепа към Бърн и го закрепи на бедрата си.
— В добро състояние е — каза тя, сякаш бяха студенти по медицина на упражнение, и погледна надолу към черепа.
Той вече го беше забелязал. Черепът беше в отлично състояние. Рядък случай. Сякаш бе взет от болница с научна цел. Обикновено черепите, до които успяваше да се добере, бяха доста повредени и разядени от почвени киселини и червеи или оставени на открито в продължение на месеци и години, с липсващи зъби, натрошени от животни, избелели от въздействието на слънцето и влагата. Но този беше идеален във всяко отношение, с изключение на отделената долна челюст. Иначе беше непокътнат, с всички зъби на мястото им.
Бека Хейбър се бе обадила рано сутринта, за да се представи. Обясни, че е от Атланта и току-що е пристигнала в Остин. Каза му, че има череп и се надява той да се съгласи да реконструира лицето.
Беше я попитал дали е взела името му от някоя правоохранителна агенция. Тя бе отговорила, че въпросът е личен. Била чела статия за него, излязла в Атланта преди няколко години.
Откъде има черепа, бе я попитал той.
В другия край на линията бе настъпило мълчание.