Докато я гледаше и галеше с очи изящните очертания, сякаш нежно ги докосваше с пръсти, Мондрагон се разплака, ридаейки тихо, за да не го чуят прислужниците.
29
Някой го хвана над лакътя, докато Сузана му говореше. Той се обърна и видя мъж на неговата възраст, който го гледаше, без да пуска ръката му.
— Трябва да дойдеш с нас, Джуд — каза мъжът и изразително повдигна вежди. В изражението на лицето му нямаше заплаха.
Бърн се обърна към Сузана и срещна очите й. Видя, че друг мъж държи и нейната ръка. Четиримата се спогледаха, после мъжът се наведе до ухото на Бърн и прошепна.
— Мазен Сабела.
Бърн отново погледна Сузана, която кимна или поне така му се стори. Без повече приказки четиримата тръгнаха бавно през тълпата.
Като си пробиха път през групата хора, застанали в края на дансинга, покрай стената в съседство с оркестъра, мъжът, който държеше Сузана, отвори някаква врата и те пристъпиха в тесен занемарен коридор, пълен с каси празни бутилки, захабени метли и парцали. В този момент пред тях се отвори друга врата и препречи пътя им. От тоалетната излезе жена, мушнала ръце под полите на роклята, за да оправи бельото си. Изненадана, тя пусна роклята, усмихна се глуповато и се шмугна край тях.
— Мазен Сабела ли казахте? — попита Бърн, за да разбере Сузана къде отиват.
— Да — лаконично отсече мъжът.
Завиха зад ъгъла и се озоваха пред задната врата на клуба. Придружителят на Сузана отвори вратата, пусна ръката й и протегна своята, препречвайки изхода.
— Сам — каза мъжът с Бърн.
— Ей, чакайте малко! — каза той и поклати глава.
— Съжалявам. Трябва да си сам.
Четиримата трескаво обмисляха ситуацията. После вторият мъж успокояващо разпери ръце и каза:
— За нея ще е по-добре да не идва.
— Няма проблем — съгласи се Сузана и докосна гърдите на Бърн с длан, сякаш за да му предаде искреността на думите си. — Няма проблем. Чу ли какво ти казах?
— Да — кимна той.
— Помниш ли го?
— Да.
— Е, значи всичко е наред.
Той напрегнато се опитваше да разчете всеки неин жест, всяко трепване на лицето й.
Тя погледна към придружителя на Бърн.
— Ще го видя по-късно, нали?
— Разбира се.
— Е, добре тогава — каза тя на Бърн и бавно се отдалечи.
Изчакаха, докато завие зад ъгъла, откъдето бяха дошли.
Настаниха го сам на задната седалка на линкълна, както правеха шофьорите на повечето таксита в града. Не се стараеха да прикрият маршрута си и първата му мрачна мисъл бе, че нямат намерение да го връщат обратно, така че е все едно. Но после я отхвърли. Може би Сабела е в града само за тази среща. Или ще му завържат очите. Може и да сменят колата.
Известно време гледа през прозорците, но образът на отдалечаващата се Сузана не напускаше съзнанието му. Господи, колко безнадеждно му се струваше това. В този миг бе почти убеден, че просто не може да се справи. Почти. Истината бе, че нямаше достатъчно кураж. Най-доброто, което можеше да направи, бе да се преструва на смелчага. Виж, това нямаше да е трудно. Да играе ролята на нахакан тип. Поне докато не се случи нещо непредвидено.
Навлязоха в тъмната гора на парка „Чапултепек“. Фаровете на колите опипваха мъглата, обгръщаща гъстите гигантски кипариси. Движението бе доста оживено. По спирките на широките тротоари от двете страни на булеварда чакаха хора.
Продължавайки по „Пасео де ла Реформа“, те навлязоха в елегантния квартал Ломас де Чапултепек. Заизкачваха се по хълмовете, докато улиците се стесниха и завоите зачестиха. Озоваха се в богаташки квартал, в който живееха бизнесмени и заможни политици със съмнителни връзки. Тук бяха домовете и на повечето чужди посланици.
Навлязоха в отсечка със спускащи се остри завои. Дори в такава мъглива нощ той забеляза онова, с което бе прочут този район. Тук хълмовете бяха толкова стръмни, че склоновете им бяха опасани с подпорни бетонни стълбове, образуващи по три, четири и пет тераси за пищните градини на скъпите къщи, накацали върху тях. Дървета и градини, тенискортове и басейни — всичко това се издигаше високо над града върху опорни конструкции, достатъчно масивни, за да издържат тежестта на цели сгради.