30
В настъпилото мълчание Бърн продължи да репетира ролята на Джуд. Току-що е излязъл от скривалището си. Срещнал се е със своя агент, който е научил, че е още жив. По време на срещата им някой го убива. Някакви хлапета. Какво би могъл да си помисли Джуд? Какво му е разкрила смъртта на Минго? Какви изводи си е направил? Мислел ли е за нещо друго, освен как да отърве кожата?
Байда се бе отпуснат на стола си, подпрял десния си лакът на масата, с два пръста свити върху дясната буза и други два изпънати вертикално до слепоочието. На лявата си китка носеше черен армейски часовник. Дали надушваше нещо, докато наближаваше внимателно Бърн? Дали подозираше, че човекът пред него не е Джуд? Байда излъчваше някаква животинска мъжественост, може би първото, което се набиваше на очи у него.
— Кажи ми — проговори най-после Байда, поизправяйки се на стола, — какво правеше в Тепито в нощта на разстрела?
— Халил ми се обади и предложи да се срещнем там. Не каза защо. Просто сам се набутах в капана.
— И как успя да се отървеш?
— Чист късмет.
— Видя ли какво стана?
— Не.
— Но си чул стрелбата.
— Да. И си плюх на петите.
— Знаеш ли какво е станало?
— Чух… на улицата, като всички останали.
Байда кимна замислено.
— Защо се кри толкова време?
— Нямах нищо общо с онова в Тепито. Просто исках да съм напълно сигурен, че слуховете от улицата са верни, преди да се покажа отново.
Откъм вътрешния двор се чуха викове, после някой на втория етаж хукна да бяга. Байда не обърна внимание. Продължаваше настойчиво да се взира в Бърн. Като че бе намислил нещо, може би някакво решение, но Бърн можеше само да предполага, че е свързано с Джуд. Опита се да проследи логиката, начина, по който Джуд би разсъждавал и би изиграл ролята си.
— Какво точно вършеше Доминго Хуерта за теб?
Въпросът дойде от Сабела, който досега бе седял мълчаливо, наблюдавайки Бърн. Бе отпил веднъж от бялата си чашка. Кафе, предположи Бърн.
— Ти знаеш — отговори той. — Нали говорихме за това в Сиудад дел Есте.
— И не си се свързвал с него, докато си чакал през последните седмици?
— Много добре знаете, че не съм. — Бърн се втренчи в Сабела. — Нали го следяхте.
— За кого още работи той?
— Не ми е казвал.
— Работи само за теб, така ли?
— Не. Не мога да си го позволя.
— Тогава за кого още?
Бърн погледна Байда, който мълчеше и го наблюдаваше, после отново Сабела.
— Какво, по дяволите, ви става? Какво има?
— След като изчезна — продължи Сабела, — Доминго започнала те търси там, където не му беше работа да си пъха носа.
— Не му беше работа ли?
— Какво имаше предвид днес, когато каза, че е свършил каквото си му наредил? Че е намерил жена, която има каквото ти трябва?
Бърн усети, че го облива топла вълна. Беше влудяващо неконтролируема. Нямаше да издържи.
— Имам клиент, който търси определен вид антични статуетки. Бях чул за една жена, която има такива. Предполагам, че това е искал да ми каже.
— Как се казва жената?
— Не мога да ви кажа. Не споменавам вашите имена пред други хора. Не споменавам и нейното. Принцип. Помага ми да оцелея в бизнеса. Това вдъхва доверие.
— Къде живее?
Бърн поклати глава.
— Не.
Сабела си замълча. Двамата мъже седяха в приглушената медночервена светлина и го наблюдаваха. Не се поглеждаха и не разговаряха помежду си и въпреки това на Бърн му се струваше, че и двамата претеглят отговорите му на една и съща везна, че използват едни и същи критерии, за да преценят дали го бива… или не.
Листчето хартия в джоба му изгаряше слабините му като въглен.
— Сигурен ли си, че това е имал предвид? — попита Байда.
— Казах, че така предполагам. Нямам причини да мисля друго. Но той умря и не мога да съм сигурен.
Те не казаха нищо, просто продължиха да го гледат мълчаливо. Бърн се уплаши. Малкото смелост, която бе събрал, изведнъж се бе изпарила. Това е контрабандна сделка, напомни си той. Контрабанда. Просто контрабанда. Тероризмът не е на масата.