— Вижте — каза той. — Ако вече не проявявате интерес, няма проблем. И без това не се чувствам особено удобно покрай вашите шибани наркооперации. Но не забравяйте, че вашите хора сами дойдоха при мен, а не обратното. Не искам да ви се бъркам в бизнеса. Мога да си тръгна. Проста работа.
Чуха се още тичащи стъпки.
Чакаше реакцията на Байда, но той седеше неподвижно като сфинкс — красив сфинкс, лъхащ на кръв, с огърлица от мъртви души. Бърн си спомни какво бе написал за него Джуд — нещо като поема в бял стих за този безкрайно приятен човек, който същевременно бе недостоен за собствената си личност.
— Кога за последен път беше в Остин? — попита Байда.
Въпросът направо зашемети Бърн. Исусе Христе. Догади му се. Байда знаеше. Бърн нямаше да си тръгне оттук жив. И тогава внезапно се сети: Остин беше родният град на Джуд и градът на най-скъпите спомени на Байда от прекрасните студентски години, преди светът да обърне към него жестокото си лице.
Джуд бе писал, че Байда обича да си припомня онези години: уличките, гледката от околните хълмове (дали е същата?), някой бар (дали още е там?), кафене, книжарница. Подробности. Миниатюрите на паметта, дребните неща, които стават все по-големи и по-големи, докато времето ги изтласква все по-назад и по-назад и все повече започват да ни липсват.
— Преди три месеца, може би — отговори Бърн.
— През април — каза Байда с по-приветлив глас. — Доста време. — Направи пауза и продължи: — Имах приятел, чието семейство имаше къща на езерото. Езерото Остин.
Бърн едва не припадна. Какво означаваше това? Знаеше ли все пак? Играеше ли си с него?
— Постоянно ходех у тях. Красиво място. Идилично. Плувахме из езерото и гледахме как хората карат водни ски. Онези гористи брегове. Там са си още, нали?
— Да.
— Името му беше… чакай да си спомня… Холбрук. Познаваш ли го?
— Не.
Байда кимна, съгласявайки се, че това би било щастлива случайност. Продължаваше да се взира в Бърн, който имаше чувството, че чете мислите му, че всеки път, когато измъкваше отговор от него, червената стрелка на детектора му регистрира заключението „Това не е Джуд“.
Внезапно в съзнанието му се появи Алис. Щеше да се пръсне от смях, ако можеше да види жалкото му изпълнение. Щеше да му се присмива и подиграва на своя странен език, щеше да го имитира безпощадно, без да се опитва да крие какво мисли за опита му да играе ролята на човек, когото никога не е виждал.
Байда седеше мълчаливо. Може би си припомняше времето, прекарано в Остин, езерото, гористите брегове и семейство Холбрук. Това продължи толкова дълго, че Бърн се изнерви.
— Искаме да занесеш в Хюстън един пакет — обади се този път Сабела.
Байда продължаваше да гледа Бърн. Това ли беше? Беше ли преминал теста? Беше ли успял Байда по някакъв мистериозен начин да предаде на Сабела решението си, че Бърн е чист и може да работи за тях? Какво, по дяволите, ставаше тук?
Бърн знаеше само едно: работата му беше да възстанови контакта с Байда, като използва за примамка мнимия контрабанден канал на Джуд. Това бе първият знак в целия този кошмар, че може би ще има възможност наистина да го направи. Искаше му се всичко да свърши. Да се махне оттук.
— Колко голям е пакетът? — попита той.
— Кашон метър на метър — отговори Сабела. — Двайсетина килограма.
— Кога?
— Скоро.
— По-точно?
— Може би утре.
— Откъде трябва да го вземат моите хора? От Гватемала?
— Не. Тук е. В Мексико Сити.
Бърн се замисли.
— Трябва да уведомя хората си, да организирам нещата.
— Нямаме много време — намеси се Байда. — На практика — никакво.
Бърн разбра.
Сабела погледна часовника си.
— Уведоми ни, когато си готов. Ако не се обадиш до десет часа утре сутринта, ще бъдем принудени да потърсим друг начин.
— Добре. Как да се свържа с вас?
— Обади се в англо-американската болница „Каудрей“. По всяко време, но точно петнайсет минути преди или след всеки кръгъл час. Поискай да те свържат с Флор от аптеката. Когато попита кой се обажда, кажи й, че си Луис. Тя ще ти обясни какво да правиш.
Като по даден знак в този момент се разнесоха стъпките на хора в приемната. Високите им гласове отекваха в просторното празно помещение. Някой бързо премина през него, излезе на терасата и се приближи към тях.
— Закарай го, където иска — нареди на английски Сабела на мъжа, който чакаше пред нишата. Тримата се изправиха и Бърн забеляза, че Байда не е едър, но е със здраво телосложение. Той небрежно пъхна ръце в джобовете си.