— Утре до десет — напомни Сабела.
— Да — потвърди Бърн и това беше всичко.
Бърн беше сам на задната седалка на колата. По-голямата част от архитектурната монотонност в Мексико Сити бе създадена през втората половина на двайсети век, когато милионите хора, нахлули в големия град от бедните селски райони, бяха запълнили долината, околните хълмове и проломи с разрастващите се метастази на селища от незаконно построени бедняшки колиби. Избягали от съдбата си в малките селца, където дори усърдната смърт не си правеше труда да ги отнесе, те търсеха надежда сред непознатото, в резултат на което мизерията процъфтяваше с нова сила.
Колата навлезе в една от безрадостните колонии от двуетажни панелни постройки, които започваха да се рушат още преди да е завършил строежът. Улиците бяха тесни, прави, безкрайни и осеяни с дупки. Малкото улични лампи светеха слабо и унило. Въпреки мъглата и затворените прозорци, колата се изпълни с мириса на прах. Сюрреалистичната картина сурова, чужда и заплашителна отразяваше душевното състояние на Бърн.
Шофьорът спря до бордюра, угаси мотора и смъкна прозореца. Зачакаха. Бърн погледна часовника си. Минаха пет минути. Десет. Той свали и своя прозорец. Двайсет. Двайсет и пет. Мобилният телефон на шофьора иззвъня. Той го отвори и го приближи до ухото си.
— Bueno — каза човекът, затвори капачето, запали мотора и потегли.
31
Остави го пред един от магазините „Санбърн“ на „Пассо де ла Реформа“. Хотел „Четири сезона“ се намираше точно зад ъгъла. Бърн отиде до хотела, влезе в мъжката тоалетна и наплиска лицето си със студена вода. После излезе навън и се приближи до едно от такситата, които винаги се намираха пред хотелите.
През следващия половин час се прехвърли в няколко таксита, сменяйки ги пред големите хотели, тъй като това му осигуряваше добра възможност да излезе от хотела незабелязан. Накрая, придобил известна увереност в използването на трудната техника, той спря за последен път. Слезе от таксито и тръгна пеш по тъмните улички.
Застана под едно лаврово дърво пред едно все още отворено кафене. На около петдесет метра тихата малка уличка излизаше на по-голяма, ярко осветена и оживена. Намираше се на улица „Пасадо“.
Обърна се и погледна към отсрещната страна. Зад четвъртата от паркираните там коли, почти скрита от лавровите дървета, той зърна тясната сграда на малък хотел. Бледосинята неонова реклама над тротоара едва се виждаше през клоните на дърветата: хотел „Паломари“, думите, които Сузана му бе прошепнала в „Синя целувка“, Бърн пресече и влезе.
На рецепцията възрастният човек зад бюрото от тежко тъмно дърво със зелен мраморен плот отгоре, се стресна, като го видя да влиза в малкото фоайе. Името „Паломари“ бе изписано със сини плочки в средата на белия теракотен под. Администраторът, чието лице сякаш не бе виждало слънце от няколко десетилетия, имаше торбички под воднистите очи и неестествено черни тънки мустаци над дългата горна устна. Докато Бърн попълваше фалшиви данни в овехтялата регистрационна книга, човекът, очевидно зарадван на късния посетител, се усмихваше нервно. Бърн долови смущаващия аромат на гардении.
Бе поискал стая 202 на втория етаж, докъдето се стигаше по тясно извито стълбище, простенващо жално при всяка стъпка. На етажа имаше три стаи, а неговата бе по средата на къс полутъмен коридор. Вместо да влезе в нея, той почука тихо на вратата на стая 201.
Тишина. Нищо. Минаха може би няколко секунди — не беше сигурен, тъй като през последните няколко часа времето се бе превърнало в доста разтегливо понятие, — но така или иначе, достатъчно, за да прехвърли мислено всички фатални вероятности: Не е чул правилно името на хотела. Нещо се е случило. Това е капан. Тя е мъртва.
Сузана отвори вратата.
— Господи — промълви той, а тя отстъпи, за да му направи път.
Не бе запалила лампите в стаята, но бе отворила двете крила на прозореца, откъдето проникваха бледи отблясъци от табелата на улицата и от кафенето отсреща. Призрачна, но достатъчна светлина.
Без да каже нищо, Сузана се обърна и отиде до прозореца. Спогледаха се. Лек ветрец раздвижи тънките завеси от двете страни. Само веднъж, като последен дъх.
Той се озърна: легло, нощни шкафчета и по един стол от двете му страни, стар гардероб с огледало до стената срещу леглото. Вратата към банята бе отворена и в рамката й се виждаше старомодна порцеланова тоалетна чиния.