Сузана бе странно мълчалива, но Бърн бе толкова погълнат от себе си, от страховете и объркването си, от облекчението, че я вижда, че не си даваше сметка за необичайността, нито за продължителността на този миг. Може би той бе траял само няколко секунди.
— Пол — каза тя най-сетне, за пръв път наричайки го с малкото му име. — Добре ли си?
Може би не тя, а той се държеше странно. Да, сигурно е така.
— Добре съм — отвърна Бърн.
Не беше вярно, но какво значение имаше?
За миг си помисли, че ако се приближи до нея и я прегърне, както отчаяно му се искаше, тя ще разбере, защото може би самата го искаше. Беше сигурен в това, както във всичко останало, откак бе започнала тази объркана история. После изведнъж осъзна колко абсурдно би било това за нея, колко неочаквано, неуместно… и налудничаво.
— Господи — повтори той. Почувства внезапна слабост. Приближи се до леглото и седна. — По дяволите.
— Говори ли с него? — попита тя.
Напълно логичният й въпрос прекъсна спонтанните му чувства.
Бърн съблече сакото си сакото на Джуд — и го метна върху стола до леглото.
— Да, говорих. Не, не мисля, че се усъмни дали разговаря с Джуд.
— Невероятно.
Разказа й всичко случило се и изречено от мига, в който я остави в „Синя целувка“ до момента, в който почука на вратата й в „Паломари“. Сузана го изслуша мълчаливо, без да го прекъсва с въпроси, без да иска от него да обясни по-подробно.
Отначало стоеше до прозореца, после закрачи из стаята със скръстени ръце. Накрая отново се върна до прозореца и се загледа към улицата. Профилът й се очерта на фона на отблясъците отвън. Когато Бърн свърши, тя се обърна към него.
— Мили боже. — Стоеше неподвижно, скръстила по женски ръце. Гледаше го изпитателно. Слабата светлина отзад й позволяваше да вижда добре лицето му. — Искам да знаеш, че според мен си свършил чудесна работа. Но ще бъда честна с теб: не мислех, че ще се справиш. Съжалявам, но така мислех. Особено след стрелбата…
И млъкна без видима причина.
— И аз не мислех, че ще се справя. Няма значение. Да се залавяме за работа.
— Добре. — Тя отпусна ръце и седна в долния край на леглото. — Добре. Слушай сега. Трябва да ми разкажеш набързо какво се случи преди стрелбата. Чух разговора ви, но искам да знам всичко. Минго повярва ли, че си Джуд? Каква беше реакцията му?
Бърн се обърна. Единият му крак бе върху леглото, другият — на пода. Трябваше му малко време, за да си припомни всичко, за което имаше чувството, че се е случило много отдавна.
В полумрака на стаята в стария хотел, където мебелите бяха пропити с миризмата на нощувалите в нея десетилетия наред безброй обитатели, а стените криеха тайните на безброй съдби, той разказа на Сузана всичко, напрягайки се да си припомни всяка подробност, а тя седеше и слушаше.
Смущаваше го фактът, че си спомня всяка дребна подробност и че преживява отново стреса, страха и паниката. Спомняше си не само фактите, но и емоциите, свързани с тях. Разказът му трудно би могъл да се нарече доклад.
Когато той свърши, тя изчака малко, преди да зададе първия си въпрос. Достатъчно дълго, за да чуе той шумовете от улицата, проникващи през прозореца, и за да осъзнае, че е завалял тих, кротък дъжд.
— Струва ми се, че в края, малко преди да го застрелят, нещо се е случило. Минго казва, че е намерил жена, която има каквото търси Джуд. Ти отговаряш: „Нима?“ и след малка пауза добавяш: „Е?“ Мълчание, после изстрелите…
Бърн се върна към този момент, припомняйки си секундите, преди момчето да се изправи с пистолета в ръце.
— О, по дяволите! — възкликна той, облегна се на таблата на леглото и мушна ръка в джоба си. Напипа листчето хартия и го извади.
— Ето. Той ми даде това.
Преди да успее да реагира, тя грабна листчето от ръката му, запали лампата на нощното шкафче и се наведе под светлината й.
— Женско име — каза тя и угаси лампата, при което стаята отново се изпълни с бледите отблясъци отвън. — Естел де Леон Ферес. Моминското й име е ливанско. Предполагам, това е жената, която е имал предвид.
После стана и се загледа навън, полуобърната към него. През завесите Бърн виждаше проблясващите в бледата светлина дъждовни капки.
Настъпилото мълчание бе мъчително за него. Той нито за миг не преставаше да мисли за изтичащото време, за неумолимия му ход през тъмните часове и за приближаващия момент на следващата му среща с Гази Байда.