— Всичко остава — каза Сабела.
Мъжът поклати глава със съжаление. Скъпото оборудване им бе струвало цяло състояние и дяволски усилия, за да го намерят. А с него бяха произвели само дванайсет бройки. Знаеше, че си струва, но все пак беше жалко да го изхвърлят.
— Те ще го възстановят — обади се вторият мъж. — Ще разберат за какво служи.
— Може — обади се Сабела, — стига да знаят какво се е произвеждало. Но никой няма да търси нищо. Нали тук има и други складирани неща? Просто някакъв склад за вехтории. На кого му пука? Ще вкарат булдозера и край. — Той погледна машинариите. — Освен това тогава вече ще е късно. Все едно дали ще го възстановят, или не. Вече ще знаят, че е трябвало да го направим.
Всички се замислиха. Алфредо натъпка в устата си остатъка от питката.
Сабела ги изгледа един по един.
— Нещо друго?
Свиха рамене и поклатиха глави.
— Гази ви праща много поздрави и сърдечни благодарности — каза Сабела. — Получихте ли си парите?
Всички кимнаха утвърдително.
По навик и без да са се уговаряли, през следващия половин час мъжете напуснаха склада един по един. Изнесоха още няколко чувала с вещи и скоро в склада останаха само Сабела, бодигардовете и шофьорът.
Четиримата изчезнаха в тъмните ъгълчета на склада и се върнаха с двайсетлитрови пластмасови туби с дизелово гориво в ръце. Продължиха да носят, докато тубите станаха двайсет. Не им трябваше взрив, а разрушителен огън. Тъй като дизеловото гориво отделяше висока температура при горене, това бе гарантирано. Започнаха да изливат губите наоколо на светлината на джобни фенерчета. Работеха бързо, за да изпреварят натрупването на изпарения във взривоопасна концентрация.
Запалиха фитил, който свършваше във вътрешността на склада, качиха се на камиона и побързаха да се отдалечат през лабиринта от стари сгради. Въпреки намерението им да избегнат експлозията, чуха приглушен взрив и складът лумна в пламъци. Усетиха разтърсването от взривната вълна дори в камиона, който вече се беше отдалечил оттам.
Когато навлязоха в центъра на града, Сабела се загледа през прозореца. От време на време на фона на общия шум в кабината изтичаше по някое кодирано съобщение. Мислите му се насочиха към следващата задача.
Джуд бе загадка за него още от самото начало, когато за пръв път се срещнаха в Сиудад дел Есте. Отначало Сабела бе сигурен, че Джуд по някакъв начин е свързан с американското разузнаване. Беше на косъм да го ликвидира заедно с онзи глупак Ахмад, който бе вкарал Джуд в играта. Но нещо го бе накарало да се въздържи.
Сабела бе наблюдавал Джуд внимателно на видеозаписа от фоайето на мизерния хотел на брега на реката. Джуд се бе оставил да го преведат през лабиринта на първоначалната проверка със завидно самообладание. Като че предварително знаеше какво го очаква и бе преминал изпитанието, както магарето издържа на градоносна буря — търпеливо, примирено и с увереността, че все някога ще свърши. Ако изпитваше някакво притеснение от проверката, то не го показваше.
Но когато му писна, когато реши, че са отишли твърде далеч, той им каза да вървят на майната си. И беше искрен. Бе преценил, че каквато и да е взаимната изгода, тя не си струва цената, която искат да плати, за да го включат в играта. Но когато Байда най-после се появи, Джуд не прояви злопаметност и без да губят излишно време, седнаха да обсъдят съвместната работа. Това бе, когато разговорите станаха интересни и Сабела започна да харесва тексасеца, който очевидно бе взел операцията присърце.
Тогава дойде и откритието на сходствата. Сабела изгледа видеозаписа, на който Байда изтръгваше от него късчета информация. Джуд неохотно говореше за миналото си, а поведението му накара Сабела с облекчение да отхвърли някои от подозренията си. Често пъти подставеният агент с готовност демонстрира наличието на общи интереси със своя обект в усилията си да го накара да се идентифицира с него и да се почувства спокойно.
Но не и Джуд. Неговият свят си беше негов свят и той държеше това да си остане така. Ако Байда не питаше, Джуд не говореше, а когато говореше, беше лаконичен. Никога не проявяваше самоинициатива. Интересуваше се най-вече от едно — как да спечели пари, като пренесе през границата нещо, принадлежащо на Байда. Каквото и да е, само не дрога. Което устройваше Байда и Сабела, тъй като те и без това вече се бяха погрижили за нея.