— Преди няколко години. Може и повече.
— Тук, в Мексико Сити?
— Един бог знае.
Сузана сви крака до брадичката си и стъпи на леглото. Полите на роклята й се събраха в скута й. Мушна пръстите на двете си ръце в гъстата си коса над челото и ги задържа там, после се наведе напред и подиря лакти на коленете си. Погледна се в огледалото на гардероба.
Бърн не бе сигурен дали гледа себе си, или него, но в синкавата светлина забеляза белите бикини между вдигнатите й бедра.
— Джуд имаше задачата да убие Гази Байда.
Ето го, изречено без заобикалки. Онова, което Бърн бе подозирал през цялото време, но което никога не му бе казано, сега лежеше пред него като труп върху маса. Без евфемизми. Без намеци. Без извинения.
През изминалите няколко дни Бърн не можеше да избяга от смътното чувство, че непрекъснато го придружава призракът на Джуд. Джуд бе навсякъде — избързваше пред него, изоставаше, надничаше през рамото му. Когато разговаряше с някого, той като че ли се обръщаше към двойника му. Бърн полагаше огромни усилия, за да схване скритите значения, намеците и нюансите в техните думи. Но сега двойникът — брат му — придоби съвсем различно измерение.
— Боже господи! Джуд е бил… той… — промълви и млъкна. Искаше да го каже направо. — Той го е вършил и преди.
Сега Бърн бе сигурен, че тя го гледа в старото зацапано огледало, използвайки го за посредник, който може би ще направи истината по-безболезнена или по-понятна.
— Да — отвърна простичко тя.
— Това ли… това ли е правил?
— Правил го е. Само това знам.
— Той ли ти го каза?
— Да.
Бърн бе зашеметен и знаеше, че тя го усеща, дори в сумрака на дъждовната нощ, и знае, че го измъчват безброй въпроси.
Продължавайки да го гледа през пъхнатите в косата си пръсти, тя каза:
— Виж, знам, че въпросите не ти дават мира, но точно сега нямаме време за тях. — Измъкна ръце от косата си и прегърна коленете си. — Искам да вникнеш в ситуацията, в която се намираше Джуд. Това ще ти помогне да разбереш с какво си имаме работа. Просто… просто ме послушай. Обещавам, че ще творим за това по-късно. Ще ти кажа всичко, което знам. Но не сега.
Бърн не бе в състояние да произнесе нито дума. Кимна. Само толкова можеше.
— Добре — каза тя.
Чу я да си поема дъх, преди да продължи.
— Не биваше да изглежда като нагласено убийство. Никакви бомби, никакви клопки, никакви ракети, изстреляни от хеликоптер. Не биваше да прилича на политическо убийство. Не забравяй поверителния характер на задачата. Джуд трябваше да го направи така, че да изглежда като наркоубийство. Да му припише фалшива самоличност. Или още по-добре — да го накара да изчезне. Байда води потаен живот. Защо да не умре също така потайно? Все едно никога не е съществувал. Джуд знаеше, че няма да е лесно.
Бърн се опита да се съсредоточи върху практическата страна на въпроса. Да не мисли за онова, което го обърква — генетичния фактор, и да си изясни какво се очаква от него.
— Не можеше да го направи в Сиудад дел Есте — продължи тя, отново използвайки огледалото за посредник. — Това би било равносилно на самоубийство. Там Байда е добре охраняван. Получихме информация, че ще идва в Мексико, и решихме, че тук ще е по-лесно, защото разполагаме с повече ресурси. И точно тогава Джуд бе убит. Разследването бе предадено на Мондрагон, а теб те вербуваха, за да вкараш Байда в капана.
След известно колебание тя каза:
— Преди да продължим нататък, искам да знаеш още нещо, — отново колебание. — Първата ти среща с Байда… Ние не знаехме какво е научил през месеца и преди Джуд отново да се появи. Нямаше как да разберем. Джуд бе нашият вътрешен човек. Нямахме друг информатор. Ако Байда по някакъв начин бе научил истината за Джуд — че всъщност е бил убит в Тепито… те щяха да те ликвидират.
Тя застина неподвижно като завесите на прозореца.
— Мондрагон ти спести това. Ние също. Имаше малка вероятност — е, не бяхме прави, защото нямахме ни най-малка представа за степента на тази вероятност — да не се върнеш от първата си среща с Байда.
Бърн се взря в тъмните й очи в огледалото и изведнъж Сузана се превърна в напълно непознат човек. Внезапно почувства близостта й на леглото до себе си като опасност, сякаш лежеше до случайна жена от улицата. Маниерите й, погледът й, дори паузите и мълчанието й внушаваха чувството, че в нейно присъствие още в следващия миг може да се случи всичко от най-обикновеното до фантастичното, с еднаква вероятност. Тя просто не съзнаваше това. Бърн нямаше представа коя е. Не знаеше нищо за нея, за живота й преди мига, в който бе влязла в стаята.