— Помниш ли колко се разстроих, когато разбрах, че Джуд е работил с Минго зад гърба ми? — каза тя замислено. — Знам, личеше си колко ме заболя.
Тя млъкна и когато отново заговори, гласът й беше тих и кротък, като че се боеше да продължи.
— Да работиш под прикритие с един партньор е по-сложно, отколкото можеш да си представиш. Това е клише, знам, но с него бяхме близки в един много специален смисъл. Никой не може да го разбере, ако не го е изпитал сам. А малцина имат нужните качества за това.
На фона на шумоленето на дъжда думите й звучаха като изповед. Тя бе навела глава и почти бе опряла брадичка на коленете си. Очите й проблясваха в огледалото, втренчени в него изпод кичурите тъмна коса.
— Това, което с Джуд търсехме един в друг и си давахме един на друг през последната година, бе като саможертва. Бяхме скъсали всички спасителни въжета, за които хората се държат, и падахме в свободен полет. Против всички свои инстинкти се бяхме вкопчили във вярата, че другият ще чака там, в края на полета. Бяхме си верни до смърт.
Тя се прокашля и продължи да гледа Бърн.
— Но такова доверие си има цена. То завинаги променя нещо в теб.
Дъждът се усили. Нямаше никакъв вятър и капките падаха право надолу, шибаха листата на лавровите дървета под прозореца и трополяха по паважа.
— Исках да го знаеш. Бях ти казала, че можеш да ми имаш доверие, а…
Гласът й замря. Не можеше да намери сили да го каже направо, а това не беше типично за нея.
— Не бих постъпила така с Джуд. Никога. Не трябваше да постъпвам така и с теб.
Тя млъкна и Бърн имаше чувството, че се издига над леглото сред шумоленето на дъжда.
— Казвам ти всичко това… — заговори тя, като заряза огледалото и се обърна право към него — … защото… оттук нататък ще става още по-трудно. Искам да знаеш… че ще ти бъда вярна така, както бях и на Джуд. Готова съм да тръгна срещу инстинктите си… и да те чакам в крайната точка на свободното падане.
Продължаваше да го гледа. Беше толкова близо до него, че можеше да протегне ръка и да докосне лицето й. Не знаеше какво да каже. Току-що му бе обяснила, че е била готова да рискува живота му, за да разбере дали той може да мине за Джуд. А после, почти веднага, му се бе врекла във вярност, заместваща предаността към идеите, които й бяха дали възможност да го предаде. Първото откровение бе шокиращо; второто изглеждаше безразсъдно.
Дъждът спря също така внезапно, както бе започнал. Тишина. И после — звук от отцеждащи се капки, като далечен шепот от света на мълчанието.
— Какво, за бога, очакваш да отговоря? — попита той.
Странно, но не беше ядосан. Просто не знаеше какво да каже. Въпреки всичко й вярваше. Вярваше както на предателството й, така и на засвидетелстваната лоялност. Смущаваше го само фактът, че бяха заявени почти едновременно.
Тя отпусна колене, изви тяло и стана от леглото. За миг постоя с гръб към него, после седна на стола до нощното шкафче с разтворени крака, мушнала ръце в набралата се между краката й рокля, все още разкопчана до кръста. Гледаше към прозореца. Силуетът й бе светлосин на фона на мократа светлина.
Градът бе изчезнал, а вселената бе просто една подгизнала тъмнина, докъдето въображението можеше да стигне.
34
Мондрагон не можа да заспи и затова направи онова, което се превръщаше в начина му на живот — да обикаля из уличките на града в късните часове на нощта. Докато гледаше през потъмнените стъкла, мислите му понякога се връщаха към познатото самосъжаление, друг път ги засмукваше нажежената вихрушка на омразата. Така или иначе, в крайна сметка винаги се стигаше до омразата му към Гази Байда. Люта рана, която никога нямаше да заздравее.
Почти бе прекосил града, когато Кито му се обади и докладва, че са хванали едно от момичетата на Доминго. Той веднага нареди на шофьора си да тръгне към кварталите край международното летище „Бенито Хуарес“. По пътя получи второ обаждане за Естел де Леон Ферес, чието име го изпълни с надежда в мига, в който го чу. Той знаеше това име, знаеше и възможностите, които криеше.
Мондрагон напръска лицето си. Отпи от чашата с чисто уиски. Тази вечер цялата предна част на главата му пулсираше. Стрес. Това беше причината. Бог знае защо стресът влошаваше нещата.