Двамата се гледаха внимателно, но едва сега Бърн започна да проумява колко напрегнат е Сабела. Самообладанието му бе само маска. Ролята на лейтенант и посредник на Гази Байда беше тежка.
— Ще ти дам един пример — продължи Сабела. — В края на първата година от рухването на кулите близнаци, докато много войни на джихада все още ликуваха, Байда ми каза, че забелязва как нещата се променят. Че за по-малко от година — да, по-малко от година — страната ти се е върнала към предишния ритъм на живот, към предишните проблеми и дейности. В Ню Йорк и Вашингтон, разбира се, не беше съвсем така. Сигурно и в други големи градове населението е било уплашено, ако не и постоянно нащрек. Но навсякъде другаде — например в „централните области“, за които американските политици така много обичат да говорят — животът се бе нормализирал почти веднага. В края на краищата там хората нямаше от какво толкова да се боят. В централните области няма сгради, които да се смятат за символи на американското могъщество и власт, мишени на привързаните към символиката терористи. Няма метро, където хората да останат затворени като в капан; гъстотата на населението е недостатъчна за използването на газ, взрив или биологично оръжие. Начинът на живот в централните области не се промени, защото там няма нищо, което да провокира въображението на терористите, които си падат по зрелищата.
Сабела си погледна часовника. Жестът бе толкова светкавичен, че ако Бърн бе мигнал в този момент, нямаше да го забележи.
— Така че от какво да се страхувам, ако живея в малко градче в Канзас? От какво да се страхувам в Меривил, Охайо? Или в Сан Анджело, Тексас? Или Темпи, Аризона? От терористи? Не, на тях им трябва Сиърс Тауър. Трябва им Белият дом. Трябва им мостът „Голдън Гейт“. Трябват им символи. Ако това отново се случи, по дяволите, ще знам, че мога да го гледам по телевизията. Това, което видя Байда само година по-късно, бе, че Америка всъщност изобщо не е тероризирана. Дори хората в Ню Йорк и Вашингтон се страхуваха само от време на време — само когато се сблъскваха с нещо, напомнящо им за случилото се: звук, мирис, вкус. Но само от време на време. Катастрофата повече не ги занимаваше.
Сабела млъкна и поклати глава.
— Това не е тероризъм според Гази. Това е шок, временно явление. Ужасът от тероризма е нещо съвсем различно. Не е нужно да си го спомняш, нито да ти го напомнят, защото той никога не те напуска. Той поражда постоянно очакване и страх, който прогонва спокойствието ти.
Съчетанието от спокойния глас на Сабела и видимото усилие, с което сдържаше вълнението си, бе зловещо и неуместно. Като смях на погребение.
Той се пресегна и остави чашата с кафето върху нощното шкафче.
— Чуй ме — промълви Сабела толкова тихо, че Бърн трябваше да се наведе напред и да се взре в устата му, за да разбере думите. — Америка ще си има много по-големи неприятности, когато терористите най-накрая осъзнаят, че централните области са идеалната цел. Командващите антитерористичните сили наблюдават великите американски символи, разположени в главните градове. Там правителството ви изсипва купища пари. А сигурността в централните области? Не съществува. Административните сгради в Де Мойн? Никакви мерки за сигурност. Претъпканият стадион на регионални футболни финали в Оклахома Сити? Нищо. Щатски баскетболен турнир в Индианаполис? Нищо. Училищата, ресторантите, кината… в кой да е град там?
Изведнъж малката стая се стори на Бърн до болка позната. Мъглата вън бе толкова гъста, че дори заглушаваше шумовете на града. Улица „Пасадо“ изглеждаше като изолирана, отделна и далечна страна, на границата на въображаемото.
Сабела стоически се взираше в Бърн.
— Кой би могъл да се заблуждава повече относно сигурността си от самите жители на централните области? Когато наистина вникнеш в това, увереността им, че няма от какво да се боят, че нищо такова не може да им се случи, ще ти се стори жалка. А това ги прави идеалната мишена.