Това бе всичко, което бяха видели и което знаеха, и след като му го повториха два пъти, отказаха повече да говорят. Докато пътуваха, Бърн отново и отново възстановяваше във въображението си случилото се. Малко след като таксито пресече „Алваро Обрехон“, Бърн каза на шофьора да завие надясно по „Дуранхо“ и изведнъж се озоваха на площад „Рио де Жанейро“. Бърн извади всичките пари, които имаше в джобовете си, хвърли ги на предната седалка и изскочи от колата.
Хукна през тъмния безлюден площад покрай „Давид“ на Микеланджело, пресече улицата и хлътна в сградата на ъгъла. Пред стълбището го посрещна същият човек, който пушеше цигара отвън, когато със Сузана дойдоха предния път.
— Ей-ей! — извика той, приведе се и насочи пистолет към Бърн, вдигнал другата си ръка с обърната напред длан.
— Трябва да говоря с Кевърн — изхриптя Бърн, останал без дъх. — Може ли? Трябва да го видя.
Мъжът извади мобилния си телефон и натисна бутон.
— Бърн е тук… Спешно е. — После затвори капачето му, претърси Бърн и каза: — Хайде! — Двамата хукнаха нагоре.
Когато нахълтаха през вратата, Кевърн и двете жени ги чакаха с лица, изразяващи овладяно безпокойство.
— Какво става? — изръмжа Кевърн, очаквайки намръщен лоши новини. Двете жени поглъщаха Бърн с очи.
В стаята миришеше на остатъци от храна и на застоял въздух. Подадоха му стол, но той отказа да седне, продължавайки да крачи напред-назад.
Внезапно му се зави свят. Прекалено продължителното тичане за тази бедна на кислород надморска височина му бе отнело всички сили. Замаян, той залитна. Мъжът зад него му помота да седне. Бърн се задъхваше като астматик. Мексиканката отиде в другата стая и донесе пластмасова бутилка вода. Разви капачката и му я подаде. Той кимна и изпи няколко глътки, забил поглед в пода. Мислите му бясно препускаха. Реши да кара направо.
— Току-що приключих срещата си с Мазен Сабела. Байда е готов да пропее, при условие че му осигурим защита — каза той и погледна Кевърн, чието чене буквално увисна от изненада.
— Госссподи…
— След срещата пресякох улицата и влязох в кафенето, където Сузана чакаше с двама от хората на Сабела. Имаше обърната маса и няколко стола. Жените там казаха, че двама мъже нахлули, нахвърлили се върху Сузана, която оказала съпротива, и я извели навън.
Червенокосата се обърна, за да погледне монитора.
— Телефонът й е изключен — каза тя на останалите, без да ги поглежда.
— Сабела ти е казал, че Байда ще пропее? — изхриптя Кевърн.
Бърн отпи още няколко глътки вода и кимна.
— Кога се случи това?
— Преди десет-петнайсет минути.
Без да откъсва очи от Бърн, Кевърн придърпа стол и седна.
— Да чуем историята.
39
Наричаха „болница“ мръсната сграда на тъмната уличка в забравеното от бога предградие близо до летище „Бенито Хуарес“. Беше любимото място за разпити на хората на Кито, защото вечер всички тук се прибираха по домовете си и заключваха вратите, за да се предпазят от случващото се в мрака. В късните часове на нощта безличната уличка, която винаги миришеше на пушек един бог знае откъде и над която непрекъснато трещяха нисколетящи реактивни самолети, бълващи газовете от изразходваното гориво върху плоските покриви на къщите в предградието, се превръщаше в пустош.
Като зави на тясното кръстовище на три улици, шофьорът на Мондрагон отби до бордюра под полуизсъхнало дърво и спря, без да изключва мотора. Мондрагон се взря през маската си в мрачния лабиринт от бордеи, простиращи се в тъмнината във всички посоки, после в мъждукащите жълтеникави светлинни от прозорците на сградата отсреща. Отгоре прелетя самолет с продължително свистене и оглушителен рев, от който оголената плът в предната част на главата му болезнено запулсира.
Когато самолетът отмина, Мондрагон отвори вратата, слезе от колата, пресече улицата и застана пред неосветения вход. Един от гардовете на Кито го посрещна и мълчаливо го поведе през коридор, задръстен от празни газови бутилки, електрически кабели, смачкани пластмасови бутилки и купища бракувани автомобилни акумулатори сред локви от изтеклата по мръсния под киселина.
Влязоха в празна стая, където Кито и още няколко души стояха, пушеха и пиеха бира. Бяха потни. Почиваха си. От тавана висеше гола крушка, засенчена с увит на фуния вестник. Проникващата през пожълтялата хартия светлина едва пробиваше през слоевете цигарен дим, надвиснал в застоялия въздух.