Кито и Мондрагон се отделиха и минаха в друга стая. Хората на Кито бяха добре обучени и не обърнаха на Мондрагон никакво внимание, сякаш бе невидим. Излязоха навън, после тръгнаха по друг коридор. От двете му страни имаше по две стаи с открехнати врати. Светлината в стаите, макар и слаба, бе достатъчна, за да види Мондрагон, че в тях има хора.
— Намерихме момичето в дома на Доминго Хуерта — докладва Кито.
Вратовръзката му бе изкривена на една страна, а лицето му — угрижено и делово.
— Какво, по дяволите, е направил тоя?
— Джуд раздал на момичетата на Хуерта копия от своите рисунки на Байда и ги помолил да ги показват и разпитват дали някой не го е виждал. Момичетата започнали със семейните си познанства, между които и доста известни фамилии…
— Де Леон, Карбалидо, Мармол, Зубието… — всички, с които ходехме на училище.
Кито кимна.
— После дал листчето хартия на Бърн.
Кито отново кимна.
— На листчето пишело: Естел де Леон Ферес.
Принудиха се да млъкнат, защото друг самолет набираше скорост по пистата с оглушителен грохот, от който косата им затрепери. Сякаш никога нямаше да свърши. Кито дръпна за последен път от цигарата си и я запрати в стената. Мондрагон пристъпи в коридора и надникна през една от открехнатите врати. В стаята разпитваха момичето, което бяха намерили в дома на Минго. Видя, че голите й крака и рамене са завързани за дървен стол с права облегалка. Главата й бе отметната назад. Изглеждаше в безсъзнание. Дългата й тъмна коса се стелеше върху облегалката на стола. Около нея с пикел в ръце и наведена глава крачеше някакъв тип, който си говореше сам.
Когато тътенът утихна, Кито запали друга цигара, а Мондрагон надзърна в стаята, от която бяха дошли преди малко. Мъжете разговаряха. Един от тях потупваше крака си с бирена бутилка, мушнал средния си пръст в гърлото й.
Мондрагон знаеше какво се е случило с момичето. Някои неща бяха неизбежни при разпита на жена.
— Естел? — попита Мондрагон.
Кито посочи с цигарата си към другата стая.
Мондрагон се приближи и надникна през полуотворената врата. Не беше виждал Естел от шест-седем години и не бе говорил с нея може би от десет. Беше красива както винаги. Годините не бяха я променили.
Седеше на дървена пейка в средата на голото помещение. Над главата й, малко настрани, висеше друга мръсна крушка, също покрита с пожълтял вестник. Беше облечена в тъмна памучна рокля с колан на кръста. Тесните ръкави бяха дръпнати леко нагоре над китките й. Тъмната й коса не беше дълга, сякаш бе решила, че на жена на нейната възраст не й отива да се перчи с прелъстително падащи по раменете къдрици, но прическата й беше стилна. Косата покрай ушите бе дръпната назад, подчертавайки прошарените слепоочия. Седеше с допрени крака, леко извити настрани, с кръстосани глезени и скръстени в скута ръце.
Мондрагон сложи ръка на дръжката, отвори вратата и влезе, емоционално подготвен за реакцията й. Тя се обърна, когато той бе още в тъмното, и докато се приближаваше, изражението на лицето й се смени няколко пъти: любопитство, смайване, потрес, погнуса и накрая страх — промени, с които Мондрагон вече бе свикнал през последните две години.
Той взе единствения стол в стаята — ръждив хромиран кухненски стол със седалка и облегалка от вишневочервена изкуствена кожа — и го сложи пред нея, но извън осветеното пространство. После седна.
Тя го гледаше с ужасено удивление, което дори тактичността й не можеше да скрие.
Като кръстоса крака и после ръце в скута си, той я погледна и реши да промени гласа си за всеки случай, макар че вероятността да го познае бе нищожна.
— Знаеш ли защо си тук? — попита.
— Очевидно е, бях отвлечена — отговори тя със смесица от неувереност и дързост.
Мондрагон усещаше как жената събира смелост да го погледне право в очите, съзнателно противопоставяйки се на естествената погнуса, която чувстваше. Усети също така, че любопитството й я принуждава да се опита да разбере какво точно вижда пред себе си в сянката извън островчето светлина.
— Спомняш ли си, че миналата седмица, или по-миналата, една млада жена те е посетила и ти е показала рисунка на мъж, когото се опитва да намери?
— Да — отговори уверено тя.
— Позна ли човека от рисунката?
— Да.
— Кой е той?