Кевърн провери точното време.
— Имаме още няколко минути — каза той и внимателно се взря в Бърн, търсейки признаци на уплаха. Не забеляза такива, но знаеше, че ги има. Предстартовата треска в подобни операции е жестока. За пореден път се възхити от умението на Бърн да се владее.
В стаята стана тихо. Всички млъкнаха. Човекът, когото се опитваха да ликвидират от няколко години, щеше да разговаря по телефона с един мъртвец и да направи нещо, което би изглеждало безразсъдно, ако някой — който и да е го бе споменал като възможност.
Това бе тръпката, заради която той, Лексингтън Кевърн, живееше. Така си беше. В този бизнес тя винаги се появяваше изневиделица, внезапно и с главозамайваща изненада. Това бе най-приятното чувство на света, по-приятно от повечето неща, които те карат да хвърчиш и да се разтапяш от блаженство. Благоприятният ход на дадена операция не може да се сравни с нищо друго на света, а на тази Кевърн щеше да се наслаждава повече, отколкото на всички други успешни акции в живота си. Защото залогът тук бе… всичко.
Без да изчака знак, Бърн започна да набира номера. Кевърн се изненада, но все едно. Мислено той вече празнуваше победата.
Когато отсреща се обадиха, Бърн поиска да го свържат с аптеката. Оттам помоли да извикат Флор. Тишина. Дълго мълчание. Погледна Кевърн, който слушаше от друг телефон, а Мати — от трети. Лицето на Кевърн не изразяваше нищо, сякаш просто си седеше и чакаше да чуе операторката от телефонни услуги.
— Флор — каза тя.
— Обажда се Луис — отговори Бърн, очаквайки жената да попита: „Луис кой?“.
Мълчание.
— О, да. Momentitio, por favor — каза тя с безизразен глас.
Мълчание. После най-неочаквано му продиктува телефонен номер. Бавно. Ясно. След това млъкна и го повтори със същия равнодушен тон.
— Запомнихте ли го?
— Да.
— Утре сутринта идете в квартал „Санта Луиза“ — каза тя все така отчетливо — в Хардин Морена. Това е малък парк, а утре там е пазарен ден. Един човек продава стари списания с комикси на тротоара откъм северната страна на парка, пред аптека „Педрас“. До вратата на аптеката има телефон. На бутона с цифрата шест ще има червена точка. Точно в десет часа се обадете от този телефон на номера, който ви дадох.
Бърн наблюдаваше Мати, която стоеше зад Кевърн и трескаво записваше. Тя го погледна и кимна.
— Повторете, ако обичате — каза Флора.
Бърн повтори.
— Нещо неясно?
— Не — отговори Бърн. — Запомних всичко.
Разговорът прекъсна.
Бърн лежеше на едно от походните легла в друга стая в щаба на Кевърн на площад „Рио де Жанейро“. Лампата бе угасена, но както обикновено в този град светлината отвън проникваше през прозорците като тайнствен здрач. На пода имаше неразгънати спални чували, дрехи на закачалки. Чаршафите под него ухаеха на парфюм. Като поглеждаше към прозореца, виждаше и чуваше усилващия се и затихващ шепот на дъжда.
Нямаше да може да заспи, но се надяваше поне да подремне малко. Другите още работеха оттатък. Нямаше представа как издържат. Беше изтощен и уплашен. Сузана не излизаше от ума му. Щеше му се да вярва, че Кевърн е бил откровен с него и че правилно е разчел езика на тялото му, а именно че още е рано за притеснения. Съществуваше степен на предсказуемост, диапазон на очакванията. А хората от екипа все пак предусещаха какво ще се случи.
Мислеше за Сузана. Искаше само тя да е добре и отново да бъдат заедно на някое място колкото се може по-далеч от това безумие.
Той затвори очи и се заслуша в дъжда.
41
На другата сутрин Бърн се чувстваше схванат и замаян от недоспиване. Погледна към прозореца и видя, че утрото е облачно и дъждовно. Всички други бяха станали и се приготвяха за срещата на Бърн с Байда. Той си наля чаша кафе от каничката на котлона в ъгъла на работната стая, после отиде в банята, където наплиска лицето си, изтри зъбите си с пръст и изплакна устата си. Пооправи колкото можа косата си. Изглеждаше ужасно.
Като се върна при останалите, Кевърн му даде знак да седне при него на една от сгъваемите маси, отрупана с компютри, радиоприемници и други електронни устройства с неизвестно за Бърн предназначение.
— Дай ми колана си — каза той.
Бърн го подаде на Кевърн, а Кевърн — на Лупе, която се зае да прикрепва миниатюрен предавател от вътрешната му страна.